Джо Абъркромби: Преди да увиснат на въжето

Пред масата му стоеше едър мъж в мръсно палто и спореше с него. Кучето се напрегна да чуе разговора и да разбере какво си говореха двамата на официалния език на Съюза: „Имам пет деца, каза фермерът, и нищо, с което да ги храня. Какво предлагате да направя?“ Намеси се възрастен мъж: „Аз съм личен приятел на лорд-губернатора, настоявам да ме пуснете в…“

Младежът с червената дреха прекъсна и двамата:

— Не ме интересува чий приятел си, нито пък ме е грижа ти колко деца имаш да храниш! Остенхорм е пълен. Имам заповед за ограничение от лорд-маршал Бър, само двеста бежанци дневно, днес не можем да пуснем никого повече. Предлагам ви да дойдете пак утре. Рано.

Двамата мъже го изгледаха.

— Ограничение? — изкрещя фермерът.

— Но лорд-губернаторът…

— Проклети да сте и двамата! — кресна младежът и яростно удари с юмрук по масата. — Още една дума и хубаво ще ви наредя! Ще заповядам да ви отведат и обесят като предатели!

Това свърши работа и двамата мъже бързо се отдръпнаха от масата. Кучето се замисли дали и той да не стори същото, но Три дървета вече се бе насочил натам. Момчето зад масата смръщи нос при вида им, все едно воняха като лайна. Кучето не би го приел на сериозно, ако не се беше измил специално за случая. От месеци не беше се чувствал толкова чист.

— Какво, мамка му, искате пък вие? Не ни трябват повече шпиони или просяци!

— Хубаво — отвърна спокойно Три дървета, — защото ние не сме нито едното, нито другото. Казвам се Руд Три дървета. Този тук е Кучето. Идваме да поговорим с който командва тук. Искаме да услужим на вашия крал.

— Да ни предложите услугите си? — по лицето на младежа пробягна усмивка. Не съвсем дружелюбна усмивка. — Кучето, казваш? Умът не ми го побира откъде ли го е измислил това име? — той се изхили самодоволно на собствената си духовитост и Кучето чу още няколко подхилквания от войниците.

Истински негодници, помисли си той, стегнати в хубавичките си дрешки и лъскави брони. Истински негодници, но ако им го кажеше, нищо хубаво нямаше да последва. Добре че не взеха Черния с тях. Сигурно досега да е изкормил хлапето и войниците да са ги убили.

Момчето се наведе напред през масата и заговори бавно, сякаш обясняваше на невръстни деца:

— В града не се допускат никакви северняци, освен ако не носят специално разрешение.

Явно това, че Бетод бе минал границата, избиваше армията им и сееше разруха в земята им, не беше достатъчно специален повод. Три дървета не се отказа, въпреки че според Кучето вече бе ясно, че са ударили на камък.

— Не искаме много, само храна и място за спане. Ние сме петима, именити воини сме, ветерани.

— Армията на Негово величество има предостатъчно войници, ала не ни достигат мулетата. Може би ще се съгласите да носите провизии?

Три дървета се славеше с търпението си, но дори и то си имаше граници и според Кучето младежът беше на път да ги прекрачи. Не знаеше с кого се захваща този сополанко. Руд Три дървета не е човек, с когото да се будалкаш така. Името му беше известно там, откъдето идваха. Това име всяваше ужас или вдъхваше смелост, зависи от коя страна си в битката. Търпението му имаше граници, но се оказа, че онзи още не ги е прекрачил, за късмет на всички присъстващи.

— Мулета, казваш? — изръмжа Три дървета. — Мулетата ритат. Гледай някое да не те срита в главата, момче.

При тези думи той се обърна и тръгна обратно по пътя, откъдето бяха дошли. Тълпата се отдръпна от пътя му и се затвори зад гърба му, а хората продължиха да крещят и да увещават войниците да пуснат тъкмо тях в града.

— Не точно такова посрещане очаквахме — промърмори Кучето. Три дървета не отговори, продължи да крачи отпред с наведена глава. — Сега какво правим, главатар?

Възрастният войн го изгледа сурово през рамо.

— Познаваш ме — каза. — Мислиш ли, че ще приема такъв отговор?

Кучето знаеше, че това няма как да стане.

В тронната зала на лорд-губернатора на Англанд беше хладно. По високите стени нямаше облицовка, широкият под беше застлан със студен камък, а в зейналата камина имаше само изстинала пепел. Единствената украса се състоеше от голям гоблен със златно слънце — гербът на Съюза, и кръстосани в средата му чукове — гербът на Англанд.

Лорд-губернатор Мид седеше свлечен на обикновен дървен стол. Отпуснатата му дясната ръка лежеше на огромната гола маса пред него и държеше столчето на винена чаша. Погледът му беше зареян в празното пространство. Лицето му бе пребледняло и хлътнало, представителната му мантия бе измачкана и изцапана, а изтънялата му бяла коса беше в пълен безпорядък. Майор Уест беше роден и израснал в Англанд. Могъщ водач с величествена осанка, неуморен защитник на провинцията и жителите й, така бе чувал той да говорят хората за Мид. Сега виждаше само обвивката на този човек, смачкана от тежестта на тежката огърлица, символ на поста му. Празна и изстинала като камината в тронната зала обвивка.