Джо Абъркромби: Преди да увиснат на въжето

Естествено, беше се нагледал на мъртъвци предостатъчно, но все още се чувстваше неудобно в присъствието им. Лесно е да превърнеш човек в труп. Той самият знаеше поне хиляда начина за това. Но веднъж направиш ли го, няма връщане назад. В един момент пред теб стои човек с надежди, мисли, мечти. Човек с приятели, семейство, родно място. А в следващия момент човекът е обратно при пръстта. Кучето се замисли за всички мелета, в които бе попадал, за всички битки и сражения, в които бе участвал. Истински късмет, че все още дишаше. Глупав късмет. Този късмет може би няма да продължи вечно.

Сега почти тичаше. Забравил бе за всякаква предпазливост. Търчеше в мъглата като някакъв новобранец. Не спираше, не душеше въздуха, не се ослушваше. Именит войн, съгледвач, обиколил целия Север, от Кучето се очакваше да има повече мозък в главата, но пък човек не може вечно да е на нокти. Въобще не разбра откъде му дойде.

Нещо го халоса здраво отстрани и го просна по очи. Скочи, но нечий ритник го свали отново на земята. Опита да се бори, но който и да бе негодникът, който го изненада, беше страшно силен. Преди да разбере какво става, Кучето беше по гръб на земята и вината за това си беше само негова. Негова, на мъглата и на всичките онези трупове. Една ръка го сграбчи за гърлото и започна да стиска гръкляна му.

— Грр — изграчи Кучето и задраска по пръстите на нападателя.

Помисли си как всичките му надежди потъват в калта. Големият изравнител най-после идва за него…

Но пръстите отслабиха леко хватката си.

— Куче — прошепна някой в ухото му, — ти ли си?

— Грр.

Ръката пусна гърлото му и той жадно пое въздух. Усети как го вдига за яката.

— Мамка му, Куче! За малко да те пречукам!

Сега Кучето позна гласа, добре познаваше този глас. Дау Черния, копеле такова. Кучето изпита смесица от гняв, че насмалко не бе удушен, и почти детска радост, че е още жив. Чу как Дау се засмя. Силният гърлен смях прозвуча като крясък на гарван.

— Добре ли си? — попита го.

— И по-топло са ме посрещали — изграчи на свой ред Кучето, все още не можеше да си възвърне нормалното дишане.

— Смятай се за късметлия, можеше и по-зле да те наредя. Много по-зле. Взех те за съгледвач на Бетод, дошъл да души наоколо из долината.

— Е, както виждаш — прошепна Кучето, — сбъркал си. Къде са другите?

— Горе на хълма, над проклетата мъгла. Оглеждат околността.

— Там има трупове. Много — Кучето кимна в посоката, от която идваше.

— Много, викаш? — каза Дау, все едно се съмняваше, че Кучето знае какво са много трупове. — Ха!

— Аха, доста са. Войници на Съюза. Май е имало битка.

Дау отново се разсмя:

— Битка? Мислиш ли?

Кучето не разбра какво искаше да каже Черния.

— Мамка му!

Петимата стояха на билото. Мъглата се беше разнесла, но на Кучето почти му се прииска това да не бе ставало. Сега разбра какво имаше предвид Черния, стана му пределно ясно. Цялата долина беше осеяна с мъртъвци. Склоновете бяха засипани с черните им точици чак до върха. Имаше тела, натикани между скалите, проснати насред храсталаците. Лежаха безразборно по тревата в ниското, по калния път, отгоре приличаха на разпилени пирони, изкривени и усукани. Покрай брега на реката бяха най-много, лежаха струпани на камари. Останките от мъглата се отдръпнаха и разкриха стърчащите ръце, крака и изпочупени оръжия. Докъдето стигаше погледът, се виждаха само трупове. Пронизани със стрели, намушкани от мечове, посечени от секири. Гарваните прескачаха от едно ястие на друго и грачеха пронизително. Днес беше добър ден за тях. Кучето отдавна не бе виждал толкова голямо бойно поле и сега гледката извика куп горчиви спомени. Ужасни спомени.

— Мамка му! — не можа да измисли какво друго да каже.

— Както изглежда, тези от Съюза са напредвали по пътя — каза Три дървета и огледа смръщено долината. — И, като гледам, доста са бързали. Искали са да изненадат Бетод.

— Май съгледвачите им не са си дали много зор — избоботи Тъл Дуру. — Май Бетод тях е изненадал.

— Може да е имало мъгла — каза Кучето, — също като тази днес.

— Възможно е — сви рамене Три дървета. — Има ги по това време на годината. Без значение, вървели са в колона по пътя, били са изморени от дългия марш. Бетод е нападнал от билото, оттам и оттам. Първо е пуснал стрелците, разбил е строя им, после пешаците са се спуснали отгоре им с крясъци и извадени оръжия. Бързо са ги пречупили.

— Много бързо — добави Дау.

— И накрая е започнало клането. Пръснали са ги по пътя, притиснали са ги към реката. Нямало е къде да отстъпват. В паниката едни са опитвали да свалят броните си, други са скачали направо с тях във водата. Скупчили са се един връз друг, докато онези са ги засипвали със стрели отгоре. Някои може и да са успели да се доберат до дърветата там, но доколкото познавам Бетод, заделил е настрана малко конница, която да довърши удара.