Джо Абъркромби: Преди да увиснат на въжето

— Мамка му. — Кучето усети, че му прилошава.

Спомни си как самият той се бе оказвал на губещата страна в подобен погром и спомените му оттогава далеч не бяха хубави.

— Чиста работа — каза Три дървета. — Трябва да му го признаем на това копеле Бетод. Разбира си от работата, няма равен.

— Това ли е краят, главатар — попита Кучето, — значи Бетод е победител?

Три дървета поклати бавно глава.

— Има още много южняци. Страшно много. Повечето живеят отвъд морето. Казват, че са повече, отколкото човек може да преброи. Повече от дърветата в Севера. Може и да се забавят, но накрая ще дойдат. Това е само началото.

Кучето огледа влажната долина и всичките трупове по земята: свити на кълбо, проснати с разперени крайници, усукани — сега те бяха просто храна за птиците.

— Страхотно начало за тях — промърмори.

Дау изплези език и се изплю колкото можеше по-шумно.

— Приклещени и изклани като овце! Така ли искаш да умреш, Три дървета? А? С тия ли искаш да се съюзиш? Шибаняците от Съюза? Нищо не разбират от война!

Три дървета кимна:

— Ами тогава май ще трябва да ги научим.

Пред портата напираше тълпа. Жени, кльощави и изнемощели от глад. Имаше и деца, мърляви и опърпани. Мъжете, стари и млади, превиваха гръб под тежки вързопи или стискаха в ръце вещите си. Някои имаха мулета или бутаха пред себе си каруци, натоварени с безполезна покъщнина — дървени столове, метални тенджери и земеделски сечива. Мнозина носеха със себе си единствено собствената си нищета и страдание. За Кучето не беше тайна, че предимно те се ширеха наоколо.

Целият път беше задръстен с хора и безполезните им вещи. Умолителните им погледи и страхът в очите нагнетяваха въздуха. Кучето надушваше страха им, ноздрите му се изпълваха с него — беше гъст като супа. Всички тези хора бягаха от Бетод.

И се блъскаха здраво, едни напираха напред, други биваха изтиквани назад, тук-там някой падаше в калта, но до един бяха устремени към портите, отчаяни да се доберат до тях като дете до майчината гръд. Независимо от напъните на тълпата обаче никой не помръдваше напред. Кучето видя върхове на копия над главите им и дочу виковете на войниците. Не пускаха никого в града.

Надвеси се към Три дървета и прошепна:

— Като гледам, не искат да пуснат своите вътре, мислиш ли, че ще пуснат нас, главатар?

— Те имат нужда от нас, това е. Ще говорим с тях, пък после ще видим, освен ако нямаш друга идея.

— Да си вървим у дома и да не се бъркаме в това — промърмори под носа си Кучето, но все пак последва Три дървета в тълпата.

Двамата тръгнаха напред, а южняците ги зяпнаха с широко отворена уста. Малко момиченце стискаше някакъв стар парцал пред себе си и изгледа Кучето с ококорени от ужас очи. Той се опита да му се усмихне, докато минаваше покрай него, но нещо в усмивката му не се получи — твърде дълго време бе живял само в компанията на корави мъже и хладна стомана. Момичето изпищя и побягна, а то далеч не бе единственото ужасено от вида им. В момента, в който забелязваха приближаването на Три дървета и Кучето, хората мълчаливо и предпазливо се отдръпваха от пътя им, макар и двамата да бяха оставили оръжията си при останалите.

Стигнаха безпроблемно до портите, само на няколко пъти им се наложи да помогнат с леко побутване на хора, които бездруго понечваха да се отдръпнат встрани от тях. Сега Кучето видя ясно войниците, бяха дузина, стояха в редица пред портите на града и бяха облечени еднакво. Рядко бе виждал такива брони преди — масивни метални пластини, които те покриват целия, а на главата — лъснат до блясък шлем. Войниците стояха мирно, безмълвни като метални колони. Кучето се замисли: как се биеш с такъв войник, ако се наложи? Стрелата няма да свърши кой знае каква работа, нито пък мечът, освен ако по някаква случайност не попаднат точно между пластините.

— За това ще ти трябва кирка или нещо подобно.

— Какво? — изсъска Три дървета.

— Нищо.

Повече от очевидно бе, че тези от Съюза имат странни представи как се води война. Ако битките се печелеха от по-излъсканата армия, Съюзът щеше здраво да отупа Бетод. Жалко, че не това ставаше.

Кучето видя „главатаря“ на войниците, седеше насред редицата зад малка маса с някакви хартийки на нея и изглеждаше още по-странно от хората си. Беше облечен с яркочервена връхна дреха. Странно облекло за водач, помисли си Кучето. Няма по-лесна мишена за стрелците. Освен това беше доста млад за такава работа, почти нямаше брада, но въпреки това изглеждаше доста горд със себе си.