Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Трябва да се бие. Сега или никога. Нищо, че няма с какво, по-добре да умре в бой, отколкото на колене в калта. Опита се да пробуди яростта. Когато не ти трябва, изригва, а сега нито помен от нея. Усещаше единствено как отчаяние и безпомощност сковават крайниците му.

Ама че герой. Ама че войник. Едва устискваше да не се изпусне в панталона. Но иначе нямаше проблем да удари жена. Почти удуши сестра си. Въпреки че смъртта надзърташе в очите му, само споменът за това успя за пореден път да го задави със срам и погнуса. Беше взел решение по-късно да оправи нещата с Арди. Но ето че вече няма „по-късно“. Настоящето е всичко, след него нищо. Очите му се насълзиха.

— Съжалявам — промълви Уест. — Съжалявам.

Затвори очи и зачака края.

— Няма какво да съжаляваш, приятел. И по-здраво са го хапали.

Трети северняк изплува между дърветата и приклекна до Уест. Сплъстената му кестенява коса висеше покрай издълженото лице. Тъмните му очи шареха нервно. Умни очи. В зловещата усмивка нямаше нищо успокоително — два реда пожълтели остри зъби.

— Сядай — каза той с толкова силен акцент, че Уест едва го разбра. — Сядай и най-добре не шавай много.

Над двамата с Бър застана четвърти мъж. Висок и широкоплещест, с китки колкото глезените на Уест. Брадата и сплетената му коса бяха прошарени. От това как другите се отместиха от пътя му стана ясно, че той е водачът им. Погледна отгоре към Уест, бавно и съсредоточено, като човек, който зяпа мравка и се чуди да я смачка ли с подметката си.

— Кой от двамата според вас е Бър? — избоботи той на езика на северняците.

— Аз съм Бър — каза Уест. Трябваше да предпази лорд-маршала. Трябваше. Без много да му мисли, той се изправи, но беше още замаян от падането и се наложи да се хване за клон, за да не падне. — Аз съм Бър.

Възрастният северняк го изгледа бавно и изпитателно от глава до пети.

— Ти? — севернякът избухна в гърлен смях, дълбок и заплашителен като приближаваща от далечината буря. — Това ми хареса! Страхотно! — той се обърна към онзи със зловещия вид. — Виждаш ли? А ти казваш, че не им стискало на южняците.

— Казвам, че нямат мозък в главите. — Едноухият изгледа свирепо Уест като гладна котка, която дебне птица. — И още не съм видял причина да не го мисля.

— Аз смятам, че е този — главатарят погледна към маршала. — Ти ли си Бър? — попита той на официалния език на Съюза.

Лорд-маршалът погледна към Уест, после към надвесения отгоре му северняк, накрая бавно се изправи и приглади униформата си като човек, готов да умре с достойнство.

— Аз съм Бър, но не смятам да ви оставя да се забавлявате. Ако ще ни убивате, направете го веднага.

Уест не помръдна от мястото си. Достойнството не си заслужаваше усилията. Почти усещаше вече как секирата се забива в главата му.

Севернякът с прошарените брада и коса се усмихна.

— Разбирам откъде идва объркването ви. Съжалявам, че ви стреснахме така, но не сме дошли да ви убиваме. Идваме да ви помогнем.

Уест се слиса какво чуват ушите му. Бър беше също толкова озадачен.

— Да ни помогнете ли? — попита той.

— Много хора в Севера не харесват Бетод. Мнозина не коленичиха пред него на драго сърце и мнозина не коленичиха въобще. Това сме ние. Нашата вражда с това копеле тлее от години и сега сме решили или да си уредим сметките с него, или да умрем, но да опитаме. Сами не можем да се справим, ала чухме, че вие се биете с него, та решихме да се присъединим към вас.

— Искате да се присъедините към нас?

— Много път извървяхме, за да дойдем тук, а от това, което видяхме по пътя, разбрахме, че ще ви е нужна помощ. Само дето вашите хора не искаха да ни чуят.

— Държаха се някак грубо — добави слабият, който беше клекнал до Уест.

— Така си беше, Куче, така си беше. Ама ние не сме хора, дето ще се стреснат от малко грубост. Така ми хрумна да поговоря с теб като главатар с главатар.

Бър погледна Уест.

— Те искат да се бият с нас.

Уест запримига, все още не можеше да свикне с мисълта, че ще оцелее и този ден. Онзи, който бе наречен Куче, държеше сабя в ръка с дръжката напред и сега му я подаде с широка усмивка. Уест дори не се досети отначало, че това е неговото оръжие.

— Благодаря — смотолеви и хвана неуверено дръжката.

— Нямаш грижа.

— Петима сме — каза главатарят на северняците. — Всички сме именити воини, ветерани. Били сме се срещу Бетод, били сме се и за него из целия Север. Малцина познават тактиките му по-добре от нас. Бива ни като съгледвачи, разбираме от битки и както сами се убедихте, знаем как се правят засади. Не пестим усилия, щом си заслужава, а всяко усилие срещу Бетод е добре дошло за нас. Е, какво ще кажеш?