Сюзан Колинс - Възпламеняване

Намирам някакво найлоново платно, от онези, които разстилат, когато боядисват. Издърпвам го върху себе си като одеяло. Някъде далече някой ме вика по име. Но в този момент не мисля дори за хората, които обичам най-много. Мисля само за себе си. И какво ме очаква.

Найлоновото платно е втвърдено, но все пак задържа топлината. Мускулите ми се отпускат, пулсът ми се успокоява. Виждам дървената кутия в ръцете на момченцето, виждам как президентът Сноу изтегля пожълтелия плик. Възможно ли е това наистина да са написаните преди седемдесет и пет години правила за Юбилейните игри? Слабо вероятно. Прекалено удобно решение на неприятностите, пред които е изправен днес Капитолът. Да се отърват от мен и да потушат бунта в окръзите по такъв елегантен и лесен начин.

Чувам в главата си гласа на президента Сноу: „На седемдесет и петата годишнина, за да напомним на бунтовниците, че дори най-силните сред тях не могат да победят властта на Капитола, момчетата и момичетата трибути ще бъдат избрани сред живите в момента победители“.

Да, победителите са най-силните сред нас. Те са хората, които са оцелели на арената и са се измъкнали от примката на бедността, за разлика от останалите. Те — или навярно би трябвало да кажа „ние“ — са живото въплъщение на надеждата, когато вече няма надежда. А сега двайсет и трима от нас ще загинат, за да покажат как дори тази надежда е била илюзия.

Радвам се, че победих миналата година. Иначе щях да познавам всички останали победители, не само защото съм ги гледала по телевизията, а и защото са гости на всички Игри. Дори и да не изпълняват ролята на ментори, както на Хеймич винаги му се налага, повечето всяка година се връщат в Капитола за събитието. Сигурно много от тях са приятели. А аз трябва да се тревожа как да убия само един от двамата си приятели — Пийта или Хеймич. Пийта или Хеймич!

Отмятам найлоновото платно и сядам. Какво ми мина току-що през ума? Няма ситуация, в която бих убила Пийта или Хеймич. Но един от тях ще бъде на арената с мен, и това е факт. Може дори да са се разбрали помежду си кой ще бъде. Когото и да изберат, другият ще има възможност доброволно да заеме мястото му. Вече знам какво ще стане. Пийта ще помоли Хеймич да излезе на арената с мен, независимо от всичко. Заради мен. За да ме защитава.

Тръгвам с препъване из мазето и търся изход. Как изобщо се озовах на това място? Пипнешком се изкачвам по стълбите до кухнята и виждам, че прозорчето на вратата е счупено. Сигурно затова ръката ми е разкървавена. Излизам навън и тръгвам право към къщата на Хеймич. Той седи сам на кухненската маса — в едната ръка стиска почти празна бутилка, а в другата нож. Мъртвопиян.

— А, ето я и нея. Напълно омаломощена. Най-после проумя, нали, скъпа? Разбра, че няма да си сама? И сега си дошла да ме молиш… за какво? — пита той.

Не отговарям. Прозорецът е широко отворен и вятърът ме прерязва, все едно че съм навън.

— Ще призная, че с момчето беше по-лесно. Дойде, преди да съм отворил бутилката. Молеше ме за още един шанс да участва в Игрите. А за какво ще ме помолиш ти? — Той имитира гласа ми: — „Участвай вместо него, Хеймич, защото общо взето предпочитам не ти, а Пийта да остане жив“.

Прехапвам устни, защото след като изрича тези думи, разбирам, че сигурно наистина искам точно това. Пийта да остане жив, дори ако това означава да умре Хеймич. Не, не го искам. Хеймич е ужасен, разбира се, но сега той е част от семейството ми. За какво дойдох? — чудя се аз. Какво търся тук?

— Дойдох за едно питие.

Хеймич избухва в смях и стоварва бутилката на масата пред мен. Избърсвам гърлото с ръкав, отпивам две глътки и се задавям. Трябват ми няколко минути да се съвзема и дори тогава очите и носът ми още текат. Но отвътре усещам паренето на алкохола и това ми харесва.

— Може би наистина трябва да си ти — казвам сериозно аз и придърпвам един стол. — И без друго мразиш живота.

— Напълно вярно — казва Хеймич. — И тъй като миналия път се опитах да те спася… изглежда, че този път съм длъжен да спася момчето.

— Точно така — кимам аз, избърсвам си носа и надигам отново бутилката.

— Доводът на Пийта е, че след като съм избрал теб, сега съм му длъжник. За всичко, което поиска. А той иска възможност да участва отново в Игрите, за да те защитава — казва Хеймич.

Знаех си. В този смисъл Пийта е лесно предсказуем. Докато се търкалях по пода на онова мазе и мислех само за себе си, той е бил тук и е мислел за мен. Срам не е достатъчно силна дума за онова, което изпитвам.