Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Ще извадят плика с правилата за Юбилейните игри.

Започва химнът и гърлото ми се свива от отвращение, когато на сцената излиза президентът Сноу. Следва го момченце в бял костюм, което държи обикновена дървена кутия. Химнът свършва и президентът Сноу започва да говори, за да напомни на всички ни за Тъмните дни, довели до Игрите на глада. Когато били създадени, законите за Игрите постановявали на всеки двайсет и пет години да се провеждат юбилейни игри. Това е по-бляскава версия на Игрите, за да освежи спомена за загиналите в бунта на окръзите.

Тези думи определено са целенасочени, тъй като подозирам, че точно в момента няколко окръга се бунтуват.

По-нататък президентът Сноу ни разказва какво е станало в предишните Юбилейни игри:

— По време на двайсет и петата годишнина, като напомняне към бунтовниците, че техните деца умират заради избора им да си послужат с насилие, всеки окръг бил заставен да проведе избори и да гласува за трибутите, които да го представят.

Питам се как ли са се чувствали тези хора. Да избират с гласуване децата, които трябва да заминат. Мисля си, че е по-лошо да бъдеш предаден от собствените си съседи, отколкото да изтеглят името ти от сферата по време на Жътвата.

— На петдесетата годишнина — продължава президентът, — като напомняне, че на всеки гражданин от Капитола се падат по двама загинали бунтовници, от всеки окръг било поискано да изпрати двойно повече трибути.

Представям си как се изправям на арена с четирийсет и седем, вместо двайсет и трима трибути. По-лоши шансове, по-малка надежда и в крайна сметка повече мъртви деца. Това е била годината, през която е спечелил Хеймич…

— Имах приятелка, която замина през онази година — казва тихо майка ми. — Мейзилий Донър. Родителите й бяха собственици на сладкарницата. После ми подариха пойната й птичка. Канарче.

Двете с Прим се споглеждаме. За пръв път чуваме за Мейзилий Донър. Може би защото майка ми е знаела, че ще я разпитваме как е загинала.

— А сега честваме нашите трети Юбилейни игри — казва президентът. Момченцето в бяло пристъпва напред, подава кутията и той отваря капака. Виждаме грижливо подредени пожълтели пликове. Който и да е измислил системата на Юбилейните игри, се е подготвил за цели столетия напред. Президентът изважда плик, на който ясно е отбелязано числото 75. Отваря го и изважда квадратно листче хартия. Без колебание прочита: — На седемдесет и петата годишнина, за да напомним на бунтовниците, че дори най-силните сред тях не могат да победят властта на Капитола, момчетата и момичетата трибути ще бъдат избрани сред живите в момента победители.

Майка ми надава слаб писък, а Прим заравя лице в ръцете си, но аз се чувствам по-скоро като хората, които виждам по телевизията. Леко объркана. Какво означава това? Живите в момента победители?

После разбирам какво означава. Поне за мен. Окръг 12 може да избира само между трима живи победители. Двама мъже. Една жена…

Връщам се на арената.

Първата ми реакция е да бягам — хуквам навън, прекосявам ливадите пред Градчето на победителите и вече съм в тъмнината. Чорапите ми са мокри и усещам острия хапещ вятър, но не спирам. Къде? Къде да отида? В гората, разбира се. Вече съм пред оградата, когато чувам жуженето и си спомням, че съм хваната в капан, от който не мога да се измъкна. Отдръпвам се задъхана, обръщам се и тръгвам назад.

Следващият ми спомен е, че стоя на четири крака в мазето на една от празните къщи в Градчето на победителите. Бледите лунни лъчи проникват през прозорците над главата ми. Студено ми е, мокра съм и не ми достига въздух, но опитът за бягство по никакъв начин не е потиснал истерията, която се надига в мен. Трябва да се справя с нея, защото иначе ще се задуша. Навивам на топка предницата на ризата си, натъпквам я в устата си и започвам да пищя. Не знам колко продължава това. Но когато спирам, почти нямам глас.

Свивам се на кълбо и се взирам в светлите петна, които лунната светлина рисува върху бетонния под. Пак на арената. Пак сред кошмарите. Ето къде отивам. Признавам си, че не го очаквах. Представях си много други неща. Как публично ме унижават, измъчват и екзекутират. Как бягам през пустошта, преследвана от миротворци и ховъркрафти. Как се омъжвам за Пийта и децата ни са принудени да излязат на арената. Но никога не съм мислила, че самата аз пак ще трябва да участвам в Игрите. Защо? Защото няма прецедент за това. Победителите никога не участват в Жътвата. Това е наградата, ако победиш. До този момент.