Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Не, не съм — казва Прим. — Казах ти точно.

— Каза ми, че живее до западния вход на мината.

— Източния вход — поправя ме Прим.

— Наистина каза „западния“, защото после те попитах: „До купчината със сгурия ли?“, и ти каза: „Да“.

— Купчината със сгурия до източния вход — повтаря търпеливо Прим.

— Не. Кога си казала това? — настоявам.

— Снощи — обажда се Хеймич.

— Определено беше източният — добавя Пийта. Той поглежда Хеймич и двамата се разсмиват. Хвърлям гневен поглед на Пийта, а той се мъчи да си придаде разкаян вид. — Съжалявам, но беше точно така. Ти просто не слушаш, когато хората ти говорят.

— Бас държа как и днес са ти казали, че той не живее там, и ти пак не си слушала — обажда се Хеймич.

— Млъквай, Хеймич — казвам аз, с което ясно показвам, че е прав.

Хеймич и Пийта избухват в смях, а Прим си позволява една усмивка.

— Хубаво. Нека тогава някой друг да се погрижи тъпата коза да надуе корема — казвам аз и при тези думи те пак се разсмиват. А аз си мисля: ето как тези двамата, Хеймич и Пийта, са успели да стигнат дотук. Нищо не може да ги смути.

Поглеждам миротворците. Мъжът се усмихва, но жената не е убедена.

— Какво има в чантата? — пита строго тя.

Знам, че се надява да намери дивеч или диви растения. Нещо, което безспорно ще ме уличи. Изтърсвам съдържанието върху масата.

— Вижте сами.

— О, добре — казва майка ми, като разглежда плата. — Превръзките ни са на свършване.

Пийта се приближава до масата и отваря плика с бонбоните.

— О, ментови бонбони — казва той и пъха един в устата си.

— Те са мои. — Посягам да дръпна плика. Той го подхвърля на Хеймич, който набутва шепа бонбони в устата си, а после предава торбичката на кикотещата се Прим. — Никой от вас не заслужава бонбони! — казвам.

— Какво, защото сме прави ли? — Пийта ме прегръща, а аз едва не изохквам от болка. Преструвам съм на възмутена, но той веднага разбира, че съм пострадала. — Добре, Прим каза „западния вход“. Аз определено чух „западния“. И всички сме глупаци. Как ти се струва това?

— По-добре — казвам аз и приемам целувката му. После поглеждам към миротворците, сякаш внезапно си спомням за присъствието им. — Имате съобщение за мен?

— От главния миротворец Тред — казва жената. — Той искаше да знаете, че сега оградата, заобикаляща Окръг 12, ще бъде електрифицирана двайсет и четири часа в денонощието.

— Не беше ли така и досега? — питам, малко прекалено невинно.

— Според него сигурно бихте искали да предадете тази информация на братовчед си — казва жената.

— Благодаря. Ще му кажа. Сигурна съм, че сега всички вече ще спим по-спокойно, след като сте се погрижили за този пропуск в сигурността. — Знам, че прекалявам, но не мога да се сдържа.

Жената стиска зъби. Плановете им са се провалили, но тя няма по-нататъшни заповеди. Кимва ми хладно и си тръгва, а мъжът излиза след нея. Майка ми заключва вратата зад тях, а аз се облягам тежко на масата.

— Какво има? — казва Пийта и ме прегръща.

— О, ударих си левия крак. Петата. И си натъртих гръбнака. — Той ми помага да отида до един от люлеещите се столове и аз се отпускам върху дебелата възглавница.

Майка ми ми събува ботушите:

— Какво стана?

— Подхлъзнах се и паднах — казвам. Четири чифта очи ме поглеждат с недоверие. — Беше заледено. — Но всички знаем, че къщата сигурно се подслушва и не е безопасно да говорим открито. Не тук, не сега.

Майка ми сваля чорапа и опипва с пръсти лявото ми стъпало. Примижавам от болка.

— Може да има счупено — казва тя. Проверява другото стъпало. — Това изглежда добре. — Преглежда и гръбнака ми и решава, че съм доста пострадала.

После изпраща Прим да ми донесе пижамата и халата. Преобличам се, майка ми приготвя снежен компрес за левия крак и го вдига на една възглавница. Изяждам три порции яхния и половин хляб, докато останалите вечерят на масата. Взирам се в огъня, мисля си за Бони и Туил и се надявам, че гъстият мокър сняг е заличил следите ми.

Прим влиза, сяда на пода до мен и обляга глава на коляното ми. Смучем ментови бонбони, а аз приглаждам меката й руса коса.

— Как мина училището? — питам.

— Добре. Учихме за вторичните продукти на въглищата — казва тя. Известно време се взираме в огъня. — Кога ще пробваш сватбените рокли?

— Не тази вечер. Сигурно утре.

— Чакай ме да се прибера, моля те?

— Разбира се. — Ако не ме арестуват преди това.

Майка ми ми дава чаша чай от лайка с доза сироп за сън, и клепачите ми веднага почват да се затварят. Тя превързва ранения ми крак, а Пийта предлага да ме заведе да си легна. Отначало се облягам на рамото му, но съм толкова нестабилна, че той ме грабва на ръце и ме занася горе. Подпъхва ми завивките в леглото и ми пожелава лека нощ, но аз го улавям за ръката и го задържам там. Един от страничните ефекти на сънотворния сироп е, че намалява задръжките, също като алкохола на Хеймич, и знам, че трябва да внимавам какво казвам. Но не искам той да си отива. Всъщност искам да си легне при мен, да е тук, когато кошмарите ме връхлетят. По някаква причина, която не мога да определя докрай, знам, че не ми е позволено да искам това.