Сюзан Колинс - Възпламеняване

Тръгвам покрай гората и търся някое дърво с достатъчно високи и дълги клони, подходящо за целта. След около километър намирам стар клен, който може би ще свърши работа. Стволът обаче е прекалено широк и заледен, за да се изкатеря, и няма ниски клони. Качвам се на съседното дърво и правя опасен скок към клоните на клена, като едва не изпускам хлъзгавата кора. Но успявам да се задържа, бавно тръгвам нагоре и се прехвърлям на един клон, надвиснал над бодливата тел.

Поглеждам надолу и си спомням защо двамата с Гейл винаги чакахме в гората, вместо да опитваме да се прехвърлим през оградата. Да си достатъчно високо, за да не те удари токът, означава да си най-малко на седем метра от земята. Моят клон сигурно е на осем. Да скочиш от такава височина е опасно дори за човек с дългогодишен опит в катеренето по дървета. Но имам ли избор? Мога да потърся друг клон, но вече е почти тъмно. Падащият сняг ще скрие напълно луната светлина. Тук поне виждам снежна пряспа, която ще омекоти приземяването ми. Дори да намеря друг клон, което е съмнително, кой знае в какво ще скоча? Премятам празната ловна чанта през врата си, спускам се бавно и увисвам на ръце. За миг събирам смелост. После се пускам.

Политам и се приземявам с рязък удар, който усещам право в гръбнака си. Миг по-късно и задникът ми се стоварва на земята. Лежа в снега и се опитвам да преценя пораженията. Без да помръдна, по болката в лявата пета и опашната кост разбирам, че съм пострадала. Единственият въпрос е: колко лошо? Надявам се, че само съм се натъртила, но когато с усилие се изправям на крака, подозирам, че може да съм счупила нещо. Все пак мога да ходя, затова тръгвам и доколкото е възможно, се мъча да не куцам.

Не мога да кажа на мама и Прим, че съм била в гората. Трябва да измисля някакво алиби, колкото и да е неубедително. На площада има все още отворени магазини, затова влизам в един и купувам бял плат за превръзки. И без друго са на свършване. В друг купувам пликче бонбони за Прим. Пъхам един бонбон в устата си, усещам как ментата се топи върху езика ми и си давам сметка, че цял ден не съм яла. Канех се да си сготвя нещо при езерото, но след като видях в какво положение са Туил и Бони, ми се стори грехота да им отнема дори една хапка.

Когато стигам вкъщи, вече не мога да стъпвам на левия крак. Решавам да кажа на майка ми, че съм поправяла някакъв теч на покрива на старата ни къща, подхлъзнала съм се и съм паднала. Колкото до липсващата храна, просто ще отговоря неопределено, че съм я раздала. Завличам се до вратата, готова да се стоваря пред огъня. Но вместо това преживявам нов шок.

В кухнята виждам двама миротворци — мъж и жена. Жената остава невъзмутима, но в изражението на мъжа проличава изненада. Не са ме очаквали. Знаят, че съм била в гората и че сега би трябвало да съм хваната там като в капан.

— Здравейте — казвам с неутрален тон.

Майка ми се появява зад тях, но се държи на разстояние.

— Ето я, точно навреме за вечеря — казва тя с престорено бодър тон. Истината е, че съм много закъсняла за вечеря.

Обмислям дали да не си сваля ботушите, както бих направила при нормални обстоятелства, но се съмнявам дали ще успея, без да забележат, че съм пострадала. Вместо това просто смъквам мократа качулка и изтръсквам снега от косата си.

— Мога ли да съм ви полезна с нещо? — питам миротворците.

— Главният миротворец Тред ни изпрати да ви предадем съобщение — казва жената.

— Чакат те от часове — добавя майка ми.

Чакали са да не се върна. Да се уверят, че електричеството ме е убило или че съм останала зад оградата, за да могат да приберат семейството ми за разпит.

— Сигурно е нещо важно — казвам аз.

— Може ли да ви попитаме къде бяхте, госпожице Евърдийн? — пита жената.

— По-лесно е да ви кажа къде не съм била — въздъхвам аз. Прекосявам коридора и влизам в кухнята, като се насилвам да стъпвам нормално, макар че всяка крачка е мъчителна. Безпрепятствено минавам между миротворците и успявам да стигна до масата. Хвърлям чантата си върху нея и се обръщам към Прим, която стои сковано до огнището. Хеймич и Пийта също са там, седят на люлеещи се столове и играят шах. Случайно ли са били тук или са „поканени“ от миротворците? И в двата случая се радвам да ги видя.

— Е, къде не си била? — пита отегчено Хеймич.

— Ами не отидох да говоря с козаря да забремени козата на Прим, защото някой ми даде напълно неточна информация за това, къде живее той — обръщам се с укор към Прим.