Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Или ще се появи в някое от театралните си превъплъщения! Може би ще дойде маскиран като мен? Кайл се усмихна, когато мисълта го осени. После се замисли над други неща. Концепцията за свободата продължаваше да го вълнува — да бъде отново част от света. Усещаше как сърцето му бие равномерно, но с ускорен ритъм. Ставаше все по-добър в умението да контролира тялото и духа си.

После чу нещо. Някой беше дошъл.

— В твоя чест — разнесе се глас зад гърба му.

ВПУ се бе явил на срещата и сега пристъпи напред иззад сенчестите дъбове. Без маска, без дегизировка. Висок, добре сложен мъж, около тридесет и пет годишен. Доста самоуверен на вид.

Точно зад него се извисяваше къщата на Пета улица, в която живееше Алекс Крос.

Мястото, белязано с „X“. Това, разбира се, беше домът на Крос.

— И за мен е чест да се запозная с теб — изрече Кайл, знаейки, че и двамата лъжат. Не спираше да се пита дали и ВПУ изпитва такова удоволствие като него.

— Добре е най-после да се срещнем лице в лице — заговори ВПУ, но изглеждаше леко нервен и скован. — Всичко, което каза, беше истина. Всичко.

— Да. Обещах ти, че ще се измъкна от Ей Ди Екс във Флорънс, и ето че съм тук — кимна Кайл. В този миг и той изглеждаше донякъде срамежлив, но това беше само игра.

— Там ли живее той? Дали в момента спи? — попита ВПУ, като посочи към къщата на Крос от другата страна на Пета улица. Много добре познаваше това място и вече имаше дузини снимки от всеки ъгъл.

— На най-горния етаж. Обикновено там работи, като подрежда разни пъзели — обясни Кайл. — Сега обаче май не си е у дома, нали? Горе не свети.

— Всъщност не е тук. В Монтана е. Тръгнал е по следите ми. Ти смяташ, че е отгатнал нашата игра. Но аз не съм на това мнение — заяви ВПУ.

— Тогава печелиш. Но трябва да бъдеш внимателен. Аз никога не бих подценил доктор Крос. Той притежава шесто чувство за тези неща и е обсебен от работата си. Труди се много упорито. Може да те изненада.

ВПУ не можа да сдържи усмивката си — жестоко подобие на усмивка.

— Така ли се случи с теб? Имаш ли нещо против, че ти задавам толкова прям въпрос?

— Ни най-малко. Това, което стана с мен, беше, че най-страшният ми враг ме надви — моята гордост, моето его, моето високомерие. Към края аз улесних твърде много Крос.

— Мразиш го, нали? И искаш да го съсипеш, да го унижиш публично.

Сега бе ред на Кайл да се усмихне. ВПУ се вживяваше, разкриваше за себе си повече, отколкото би трябвало.

— Е, да, искам да натрия носа на Крос. И нямам нищо против да съсипя репутацията му. Но не мразя Алекс. Всъщност гледам на него като на нещо скъпо.

ВПУ се изсмя шумно.

— Не бих искал да съм сред враговете ти.

— Да — каза Крейг и също се засмя. — Не би искал да видиш лошата ми страна.

— А ще я видя ли? Наистина ли съм стигнал толкова далеч?

Кайл се протегна и потупа убиеца по рамото, за да го увери, че между тях двамата всичко е наред.

— А сега ми разкажи за себе си. Искам да зная всичко. А сетне — додаде Кайл и отново се ухили — можеш да ми разкажеш и за партньора си. Виждам някой да се спотайва там, отзад, в сенките. Никак няма да ми е приятно да го застрелям, който и да е той. Но ще го направя, разбира се.

Жената, която се подвизаваше под името Санди Куинлан, се показа откъм дърветата и пристъпи напред.

— В твоя чест — бяха първите й думи към великия Кайл Крейг.

Може би донякъде беше искрена? Със сигурност го ласкаеше. Разбира се, тя също беше актриса.

Кайл бавно кимна, след което каза:

— А сега ми разкажи за Джон Сампсън. Къде го държиш и какво си планирал за него?

Късно същата вечер двамата с Бри пътувахме с бясна скорост към Калиспел — за да установим, че първоначално определеният ни полет все още си оставаше най-бързият начин за връщането ни у дома. Нямаше алтернативи или поне не такива, които можехме да си позволим.

Регистрирахме се в мотела, но никой от двама ни не можа да заспи. Убиваше ни мъчителната мисъл, че не можехме да помогнем на Сампсън през тези критични първи часове, но аз се измъчвах особено силно. С Джон бяхме първи дружки още от деца, а сега ме глождеше лошо предчувствие. Все пак бях с Бри и заспахме прегърнати.

Най-после пристигнахме във Вашингтон в неделя — с опънати нерви, но напълно концентрирани. Още от летището позвъних на Били Сампсън и й казах, че след двадесет минути ще бъдем у тях. На път към колата се обадих и на началник Дейвис. Той лично ръководеше издирването на Джон.