Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Черният „Хайлендър“ с жената зад волана оставаше точно зад нас, на две коли разстояние.

Бри отново надраска на листчето:

Имаш ли представа накъде отиваме?

Поклатих глава. Но съвсем леко, само колкото тя да го забележи.

Как ще обърнем нещата в наша полза?

Още едно едва забележимо поклащане на глава от моя страна.

Има ли оръжие в колата?

Въздъхнах, преди за трети път да кимна отрицателно.

Бяхме заминали за Монтана без оръжието си. Може би Тайлър Бел се бе досетил и за това, понеже нищо не спомена за пистолети, щом се разделихме с мобилните си телефони.

Той ни разкарваше из цял Вашингтон. Накрая ни изведе на Масачузетс авеню, а после по Седма улица към Капитолия.

Мислите ми препускаха бясно в различни посоки, докато напредвах мълчаливо в указаната ми посока. Къде, по дяволите, ни водеше той? И какво ще се случи, като стигнем края на маршрута?

От Седма улица завихме по Джорджия авеню, после прекосихме кампуса на университета „Хауърд“ и продължихме нататък. Защо точно тази част на града? И защо се случваше всичко това?

Някъде между хълмовете Кълъмбия и Петуърт навлязохме в участък, пълен с малки магазинчета за стоки на дребно, няколко заведения за бързо хранене и авторемонтни работилници. Бел ми каза да намаля скоростта и да внимавам.

— Повярвай ми, много внимавам.

Следях номерата на сградите, покрай които минавахме. Изредиха се една сергия с ямайски сладкиши, един салон за педикюр, една бензиностанция, една заложна къща, а после — няколко празни склада.

— Номер три три три седем — каза ни Тайлър Бел. — Виждаш ли го?

Видях го. На прозореца, над първоначалния транспарант „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“, беше закрепен още един, оранжев, с надпис „ДАДЕН ПОД НАЕМ“.

— Сега поемете по съседната пресечка и влезте в сградата отстрани — нареди ми Бел. — Без евтини трикове. Не мога да ви обещая същото.

Изтеглих автомобила си надолу, по тясното единично платно, до малък паркинг отзад, с място може би за три автомобила. Когато излязохме от колата, видях как черният „Хайлендър“ блокира входа на платното — или изход, в зависимост от това откъде го гледаш.

Шофьорът остана зад волана, но продължаваше да ни следи зорко. Изглеждаше едновременно загадъчен и заплашителен. Почти напълно бях сигурен, че е жена, но не всичко беше такова, каквото изглеждаше.

Двамата с Бри влязохме в сградата. Озовахме се пред очукана зелена метална врата, подпряна с тухла. Вътре ни очакваше бетонна стълба. Имах чувството, че съм в някоя сцена от серията трилъри „Пила“.

— Слез по стъпалата — нареди ми Тайлър Бел. — Продължи направо. Не забравяй, че нямаш друг избор.

Ивица странно ярка светлина се процеждаше под прага на друга врата в дъното на стълбата.

— Бел, какво има тук? — попитах го. — Къде отиваме?

— Като влезеш, затвори вратата след себе си. Но първо влез . Или ще последва ужасна сцена с участието на твоя приятел.

Бри и аз се спогледахме. Сега бе моментът да се обърнем назад и да побегнем, ако въобще имахме избор. Но това нямаше да стане, поне не с мен.

— Да вървим — рече Бри. — Ако се открие някаква възможност, ще се възползваме от нея.

Аз влязох пръв.

Стените бяха от грубо пресована шлака, нямаше парапет. Долавяше се слаба миризма на сяра, която дразнеше върха на езика ми. Когато се озовахме пред вратата в дъното на стълбата, сграбчих ръждясалата кръгла дръжка, която не се завъртя. Побутнах вратата и тя се открехна.

И тогава…

Ярка светлина заля очите ми! Едва когато успях да избистря зрението си, видях един от няколкото прожектора, поставени върху триножници, които осветяваха всяко ъгълче на влажното подземие.

— Ето го твоето момче! — каза Бел.

Сампсън седеше на един стол с вързани зад гърба ръце. Върху очите му бе залепено сребристо тиксо. Когато се извърна при шума от отварянето на вратата, видях ужасна рана на лицето му, все още кървяща. Но най-лошото бе, че кръвта му бе използвана за изписването на буквите ВПУ на стената зад него. С много, много кръв.

Отдясно на стола на Сампсън бяха оставени още два празни стола, като на пода до всеки от тях имаше по едно намотано въже.

Някакъв мъж, най-вероятно Тайлър Бел, бе застанал отстрани с видеокамера в едната си ръка и пистолет в другата. Лицето му оставаше в сянка. Загадъчен, както винаги. Но това щеше да свърши сега, нали?

От камерата се проточваше кабел, преметнат върху дървена маса, отрупана с най-различни неща. Видях лаптоп с вдигнат капак. На екрана се виждаше познатата ми начална уебстраница на сайта на Тайлър Бел, но с една незначителна разлика. Там, където досега имаше изображение на телевизор с празен екран със снежинки от статичното електричество, в момента се показваше кадър, сниман на живо. Двамата с Бри бяхме в средата, втренчени в себе си .