Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Наблюдавах представлението на ВПУ, защото всичко бе тъкмо това — пресметнато представление, — но нещо друго се случваше тук, нещо което в момента много повече ме интересуваше. Ситуацията ме върна назад, към планинския парк Катоктин.

Ръцете на Бри зад гърба й правеха нещо неуморно и почти незабележимо. Тя се опитваше да отвърже въжето от китките си — имах възможността да виждам повече благодарение на ъгъла, под който гледах екрана на лаптопа. Това ми подсказа, че трябва да се постарая да задържа Антъни и Санди с лица към мен, за да не забележат това, което Бри се опитваше да направи.

— Но как така Тайлър Бел ще се покрие със слава за тези неща, а не вие двамата? И особено Санди? Нима тя не я заслужава? — попитах аз, сякаш ме беше грижа.

— Не си обърнал достатъчно внимание на думите ми. Всичко това — той махна с ръка и посочи помещението наоколо — е заблуда, само за днес. След като си тръгнем, след като всички видят историята, тогава всичко това ще се повтори отново . Може би изкупителната жертва ще е друго ченге. Или репортер от новините? А защо не и някоя голяма клечка от „Уошингтън Поуст“ или „Ю Ес Тудей“?

— Знаеш ли, че не си първият, който разиграва нещо подобно? Да си слушал за Колин Джоунс от Маями? Онзи същия, който се прочу през 1995 година…

И ето че сега самодоволството на Антъни леко се пропука.

— Никога не съм го чувал.

— Точно за това говоря. Колин Джоунс бе звезда за… да кажем… за пет минути. При това той беше по-добър в това от теб — и от двама ви.

Антъни се изправи и скръсти ръце, докато клатеше глава. Виждах, че кипи от гняв срещу мен.

— Ти наистина си много калпав психар, знаеш ли? Какво се предполага да постигнеш с това? Да ме накараш да не те убия?

— Не, но може да отнеме част от удоволствието ти. — Играта сега се свеждаше до увереността, не до фактите, нито до методите на терапията. Стараех се да демонстрирам, колкото се може по-голяма увереност.

— А какво ще ми кажеш за Рони Джесъп? — попитах го. — Три убийства, всяко от тях предавано на живо по телевизията. Дори използвал истинското си име. Някога да си чувал за Рони Джесъп? Или ти, Санди?

— Не, но едно малко мръсно птиченце ми подсказва, че ти ще умреш — ухили се тя. — Нямам търпение.

Само с три крачки Антъни прекоси разстоянието до мен и ме цапардоса по лицето с дръжката на пистолета.

— Това да ти е за урок, доктор Крос!

Остана така, готов отново да замахне, но предположих, че той още не искаше да изпадна в безсъзнание.

Аз бях тук, за да го гледам!

Изплюх на пода кръвта от устата си.

— Мадлин Първис от Бостън, година 1958 — запратих в лицето му името на още един убиец психопат.

— Добре, дотук бяхме. Ще ти запуша устата. — Той се втурна назад, към масата с „реквизита“, отново натика пистолета отзад, в колана си, и взе рулото с тиксо. То изпращя шумно, като откъсна парче от него, след което се запъти обратно към мен.

Извърнах глава настрани не за да го спра, а за да го заставя да се извърти в по-добра позиция за Бри. Тя вече или беше готова за атака, или не.

Докато Антъни беше надвесен над мен с ивицата тиксото в ръка, ръцете на Бри изскочиха иззад гърба й.

Но Санди също я видя.

— Братко, внимавай!

Брат ли? Двамата бяха брат и сестра? Това беше обрат, който не бях предвидил. Може би заради секссцената на кушетката в моя кабинет. Но може би двамата бяха и любовници?

Който и да беше Антъни Демао, той се нахвърли срещу Бри, след като тя издърпа пистолета от ръката му. Удари я в лицето с бърз, силен замах с опакото на дланта си. Глокът изгърмя… За съжаление куршумът не улучи Антъни, ала Бри се завъртя настрани. Удари се в стената зад прекатурения стол, на който бе седяла допреди минута.

Внезапно Санди измъкна пистолета си и го насочи към мен.

Бри обаче успя да се прицели с глока към нея и стреля. Два пъти! Не се шегуваше. И двата изстрела улучиха Санди Куинлан в гърдите. Устата й зейна широко от шока. Според мен тя издъхна още преди да падне, докато беше застинала там с пистолета в ръката си. В следващия миг Санди рухна като кукла, чиито конци са били внезапно прерязани. Странно, но това не ме зарадва. Бях й посветил твърде много време. Мислех си, че я познавам, макар да се оказа, че съм се лъгал. Но все пак беше моя пациентка.

Изправих се с мъка на крака, напрягайки всичките си сили, за да изтръгна халката в пода, която за щастие започна да поддава. Трябваше да се измъкне от бетона.