Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Бри стреля отново!

Един от прожекторите гръмна точно когато Антъни мина под него. Той отскочи гъвкаво настрани — притича, ниско приведен. Смееше се. Отново ли разиграваше роля? Или просто си беше такъв?

Надигнах се, изпънах крака си и въжето най-после се освободи. Примката около китките ми се разхлаби достатъчно за да извия ръцете си и да ги измъкна от въжето.

После хукнах след Антъни.

— Извикай подкрепление! — изкрещях на Бри. Черният мобилен телефон „Моторола“ още лежеше на пода. Както и Санди Куинлан, с широко разтворени очи, с лееща се кръв от двете й рани, толкова близо една до друга, че изглеждаха като една.

Втурнах се по стъпалата и чух как над мен се строши стъкло. Антъни… ВПУ се измъкваше оттук, така ли? След секунди се изкачих в празния склад.

Вратата към улицата беше затворена и още беше заключена с катинар. Но от прозореца до нея бяха останали само изпочупени стъкла по рамката. Съзрях и един стар дървен стол, изхвърлен навън, на тротоара.

Затичах се и прескочих през отвора на счупения прозорец. Хората отвън се извърнаха към мен и ме изгледаха удивено, сякаш бях някакъв ловък кечист. Едно хлапе посочи към пресечката.

— Мъжът е там — рече ми то.

Видях Антъни да търчи с все сили на отсрещната страна на улицата. Обърна се назад и също ме съзря. После се шмугна в някаква сграда отдясно.

— Извикайте полицията! — крещях на всеки, който би ме чул и може би щеше да помогне. — Това е ВПУ! — додадох. После се втурнах по тротоара след него.

Мястото, където ВПУ бе влязъл, се оказа някакъв евтин мексикански ресторант за доставка на храна по домовете. Отпред нямаше маси, уплашена възрастна жена се беше проснала на пода, а мършавият касиер се бе притиснал като сянка до стената.

Завих тичешком покрай тезгяха и връхлетях през люлеещата се врата в кухнята.

Температурата моментално се покачи с двадесетина градуса. Двамата готвачи ми закрещяха нещо на испански.

Твърде късно — видях как Антъни ме напада отдясно. Какво, по дяволите, ставаше? Един чугунен тиган изгори ризата ми, усетих пронизващата болката в рамото.

Замахнах инстинктивно с другата ръка. Първият удар отдолу го улучи в слепоочието, а вторият — в гърлото.

Антъни залитна, изпусна нагорещения тиган и сега аз го сграбчих. Запратих го право във физиономията му, но после веднага го пуснах, за да не изгори ръката ми. Той изрева зверски и се олюля назад. Почернялата гума на маската провисна около ухото му. Двамата готвачи се разкрещяха така обезумяло, сякаш те бяха изгорени.

Антъни се улови за ръба на кухненския блок. Докопа друг нагорещен тиган и метна срещу мен цвърчащите в него мазнина и зеленчуци. Успях да избягна летящата мазна смес, но в това време той хукна към задната врата.

Докато тичаше, събори лавиците за хляба. Навсякъде се разпиляха чинии и прибори. Вдигна се адски шум, последва пълен хаос, много керамични съдове се изпотрошиха.

— Сестра ми е мъртва! — кресна той назад към мен. Което означаваше, че сега наистина е бесен.

Грабнах един голям кухненски нож и налетях след него.

Когато изскочих на дългия и широк вход за доставчиците, чух някъде наблизо вой на сирени. Отчаяно се надявах да идват за нас и че някой все пак ще се досети накрая, че аз съм тук, отзад, заедно с ВПУ.

Изходът се простираше покрай няколко сгради, като отдясно свършваше в задънена уличка, а отляво преминаваше в оживена централна улица. Тя беше само на петдесетина метра оттук, но той не би могъл да стигне толкова далеч.

Тогава къде се криеше? Трябва да е някъде наблизо. Но къде?

Вдигнах капака на най-близкия контейнер за смет. Лъхна ме отблъскваща воня на боклук, но нямаше никаква следа от Антъни. Никакъв ВПУ. Обърнах се с гръб към изхода и се наведох, за да проверя дали все пак не се крие там.

Покрай стената бяха подредени още три контейнера за смет. На отсрещната страна бяха струпани мръсни, ръждясали автомобили. Приклекнах и надзърнах под тях. Не се беше скрил там. Тогава къде се бе дянал?

Съзрях го с крайчеца на окото си — съвсем навреме. В противен случай щеше да среже лицето ми. Беше зад един от контейнерите за смет и също като мен стискаше нож в ръката си. Изглеждаше уверен и смущаващо спокоен, все едно играеше поредната си роля.

Аз със сигурност не бях толкова уверен — ножовете не бяха моята стихия. Но кухненският нож бе единственото оръжие, с което разполагах в момента.