Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Беше Бри. Не я виждах, но исках да я предупредя.

За Кайл Крейг и защо никога, никога не бива да го предупреждаваш.

Отворих уста и…

— Бриии!

Кайл беше отлично обучен специален агент на ФБР, а преди това е служил в специалните части към армията. Беше експерт с ножовете, с всякакъв вид оръжия, дори и с експлозивите. Знаех го от минал опит. Никой не можеше да си позволи да се държи лекомислено с него, да го предупреждава.

Той чу вика на Бри и преди още тя да довърши заплахата си, се извърна към нея и моментално залегна на земята. Аз само ги гледах, неспособен да направя нещо, за да спра неизбежното.

— Бриии!

Кайл надигна беретата си и се прицели точно в гърдите й — не би рискувал да пропусне целта си, особено при толкова трудна позиция за стрелба, докато тя се движеше. Беше я взел на мушка, а моята единствена мисъл беше: „Вземи мен вместо в нея“.

Не бях сигурен дали Бри ще успее да дочака края на фразата си „наистина ще разбереш какво значи разплата“. Искрено се съмнявах.

Тя стреля… И тялото на Кайл Крейг подскочи нагоре. Устата му зейна от изненадата. Очите му се разшириха.

Така и не успя да натисне спусъка. Тупна с глух удар на земята и остана да лежи там. Единият му крак се изкриви. Беретата се изхлузи от пръстите му. А после… нищо.

Нищо.

Слава Богу, нищо .

Втурнах се напред и изритах пистолета. Наведох се над Кайл — човека, когото някога смятах за приятел и който се бе превърнал в най-злия ми враг. Очите му останаха отворени и се взираха право в моите, може би в душата ми. Гледаше втренчено и аз се питах дали умира в този миг и дали го разбира.

Но после Кайл заговори и каза нещо толкова странно, което и до ден-днешен не разбирам: „В твоя чест“.

След което някъде дълбоко в гърлото му се надигна предсмъртно хъркане.

Хареса ми. Тъжно е да се каже това, колкото и ужасяващо да звучи, но почувствах огромно облекчение. Изпълних се с ликуване. Харесваше ми да съм публиката — толкова много, че започнах да ръкопляскам на Бри.

И тогава Кайл внезапно се опря на ръце и крака и се изправи. Измъкна още един пистолет от кобура на гърба си.

Бри вече бе навела оръжието си и сега той ни държеше на прицел.

— Хвърли оръжието, детектив — заповяда й той с най-спокойния тон, който някога съм чувал. — Точно сега не искам да те убивам. Все още не. Кажи й, Алекс.

— Няма да ме послуша — отвърнах.

— Тогава ще е само едно мъртво момиче. Хвърли оръжието. За Бога, ако исках да те убия, вече да съм натиснал спусъка.

Бри се отпусна на колене и остави пистолета си на земята.

Кайл натисна спусъка.

Но не я улучи. Нарочно.

— Знаеш ли, Бри — поде със същия смразяващо спокоен тон, — че препоръката да се стреля в гърдите, а не в главата, е добра, ала… — той се потупа по гърдите — това не отчита вероятността от използването на бронежилетка, която аз винаги си слагам преди купони като този. И ти би трябвало да го правиш. Особено при такива впечатляващи гърди.

Кайл започна да отстъпва на заден ход. Сетне се усмихна и рече:

— О, по дяволите! Съжалявам, Алекс!

Стреля в посоката към Бри — два пъти — и отново нарочно не я улучи. После се засмя и побягна надолу по пасажа, за да изчезне зад първия ъгъл. Смехът му все още се чуваше.

Мислителя.

ВПУ още беше жив. Двамата с Бри се срещнахме с Нана и децата във Вашингтонския болничен център, където лекуваха Сампсън и „Антъни“. „Санди Куинлан“ не успя да оживее — умря, преди да дойде линейката.

Според лекарите Сампсън скоро щеше да се оправи. Целият беше в шевове и омотан в тръбички, но не се съмнявах, че още утре ще подлуди медицинския персонал с искането си да го изпишат час по-скоро. Накрая се оттеглихме в чакалнята, така че Били и Джаката да останат сами с Големия мъж. Били обаче не изглеждаше особено щастлива нито с него, нито с мен.

Хлапетата ни обсипаха с въпроси, а Бри и аз им отговаряхме, доколкото можехме. Макар че — както винаги — самите ние не знаехме всички отговори. Засега, а може би никога нямаше да ги узнаем. Особено когато се отнасяше за Кайл Крейг.

— И така, кои всъщност са били тези хора? ВПУ? — искаше да узнае Джени. Винаги съм харесвал любознателността й, но сега не бях сигурен как да възприемам този напъпващ интерес към криминалните разследвания. Последното, от което се нуждаехме, беше още един Ловец на дракони в къщата ни на Пета улица.

— Скоро ще знаем повече — казах й аз. Бяха взети пръстови отпечатъци от Антъни и от трупа на Санди. Очаквах все някъде да се намери нещо за тях, в архивни досиета, а може би дори в старите бележки на Кайл Крейг от дните му във ФБР.