Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Накрая изпратих семейството си у дома, а двамата с Бри отидохме да погледнем нашия задържан. Наблюдавахме „Антъни“ през стъклото в стената, докато следоперационният медицински екип го стабилизираше за прехвърлянето. Беше завързан с белезници за леглото и през цялото време лежеше, вперил поглед в тавана. И по-рано през деня бях свидетел на тази неподвижност. Невъзможно бе да се разгадае. Поражение? Размисъл? Отегчение? Отговорите на тези въпроси биха ни помогнали да решим дали мястото му е в затвора, или в психиатрична клиника.

— Имената им са Арън и Сара Денисън. — Обърнах се и видях, че Рамон Дейвис е застанал зад нас. — Колегите от системата за разпознаване на пръстови отпечатъци към ФБР откриха Арън. В два щата, в Калифорния и в Невада, го издирват за две убийства, по едно във всеки щат. Досието на сестра му Сара е чисто. Подвизавали са се във Вегас, Тахо, Сакраменто — предимно в местните театри.

— Къде са живели, преди да пристигнат във Вашингтон? Известно ли е? — попитах директора.

— В Лос Анджелис и околностите му. Защо?

Поклатих глава и отново се извърнах назад, за да погледна през стъклото към него — Арън , а не Антъни.

— Просто съм любопитен дали е истина всичко онова, което той ми разказа. Възможно е в Лос Анджелис да е проследил случая с Майкъл Бел. Случая „Мери“. Нищо чудно и оттам да е поддържал връзка с Кайл Крейг.

— А какво става с видеоклипа? — попита Бри. — Имаме ли представа колко хора са го гледали в Интернет?

Дейвис ни огледа подред.

— Да го кажем така: ако искате да продадете историята си, сега е най-подходящото време за това.

Засмяхме се, но с голяма доза примирение. Нищо не можехме да сторим, за да спрем достъпа и нарастването на популярността на видеоклипа в Интернет.

— Всъщност той постигна това, което искаше, нали? — каза Бри. — Така или иначе стана известен. Тя също е известна. Ако не с друго, поне като последователи на Кайл Крейг.

Ала вече бях приключил с него и с този случай.

— Надявам се, че си е струвало, Антъни .

Чух го как извика, макар викът му да беше заглушен от стъклото. Отново се обърнах към него.

— Жив мъртвец! — изкрещя Арън. — Това си ти, доктор Крос.

Нищо не чух за Кайл Крейг, което не бе особена изненада за мен. Той бе отправил ужасни заплахи, но ако искаше да съм мъртъв, щеше да ме убие. Имаше възможност за това. Затова следващите няколко дни изтекоха бързо за мен, но вероятно много бавно за Деймън. Моето момче напускаше родния си дом.

Когато най-после натоварихме багажа му в колата, преди да потеглим за първия му семестър в академията „Кушинг“, той вече бе овладял чувствата си и се държеше горе-долу както обикновено. Е, далеч не беше спокоен и невъзмутим.

С него прекарахме последните дни в пътуване до Масачузетс. Спряхме, за да се видим с братовчеда Джими в Ред Хат в Ървингтън, похапнахме вкусни ястия, послушахме джаз, а после продължихме по пътя си. Забелязах, че аз вече бях овладял чувствата си и се държах горе-долу както обикновено. Навярно бях осъзнал, че това е за добро, може би дори бе признак за съзряване. Макар че животът ми бе постоянен източник на тревога. Питах се дали все още имам душа. Всички тези убийства, опитите ми да разбера психиката на убийците…

— Знаеш ли кога е уикендът за посещения от семействата? — попита ме Деймън, когато наближихме Стърбридж в Масачузетс.

— Не се тревожи, вече е записан в календара ми. Ще бъда там точно когато ударят камбаните.

— Е, ако работиш по някакъв случай или каквото и да е, ще те разбера.

— Деймън. — Изчаках го да се обърне към мен и да ме погледне. — Ще бъда там. Няма значение какво ще се случи.

— Татко. — Той ме изгледа като зрял мъж, леко сбърчил чело, както правеше мама Нана. — Всичко е наред. Зная, че ако можеш, ще дойдеш. — Не беше чак като да гледам себе си до мен на предната седалка, но едва ли имах по-добро копие в света.

— Очаква те страхотна година, Дей. В училището и на баскетболното игрище. Наистина се гордея с теб. Изцяло.

— Благодаря. Мисля, че и теб те очаква страхотна година. Не се отказвай от Бри. Тя е само за теб. Всички мислят така, макар че, разбира се, ти си решаваш.

Точно в този момент мобилният ми телефон иззвъня. Сега пък какво? Хрумна ми една налудничава мисъл — да изхвърля проклетото нещо през прозореца на колата.

И това и направих.

А Деймън ми изръкопляска, сетне и двамата избухнахме в смях, сякаш бях направил нещо адски забавно.