Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Главата на Бел бавно се извърна от визьора на телевизионната камера към лицата ни. Когато видя, че го наблюдавам, той ни поздрави:

— Добре дошли в студиото ми.

— Сампсън, добре ли си? — попитах аз. — Джон? Джон?

Накрая той кимна немощно.

— Никога не съм бил по-добре. — Не погледна към мен. Беше превит надве, със засъхнали почернели петна от кръв по сивата тениска и по анцуга си.

— Добре казано, детектив Сампсън — изрече с дрезгав глас Тайлър Бел. — Май аз не съм единственият добър драматичен актьор тук.

— Това моят глок ли е? — Бри се взираше в оръжието в ръката на Бел.

— Да, той е. Много добър модел. Не помниш ли, когато Нийл Стивънс ти го отне? Да, това бях аз. Какво друго да кажа — отличен актьор съм.

— Всичко помня, задник. Не си толкова добър, колкото си мислиш.

— Може би. Но все пак съм достатъчно добър, нали?

— За какво е всичко това? — намесих се аз, опитвайки се да забавя нещата, да забавя Бел и може би дори да получа няколко отговора от него.

— О, сигурен съм, че за по-голямата част си се досетил, доктор Крос. Достатъчно умен си за това.

— Значи ако кажа номер три три три седем на Джорджия авеню … — подех аз.

— Ще си изгубиш времето. Никой не ни наблюдава — засега.

Бел сведе очи към камерата, сетне отново ги насочи към мен.

— Предаването на живо щеше да се получи добре, но аз не съм глупак. Детектив Стоун, искам да легнеш по очи, с разперени ръце от двете страни. Крос — кимна към стола в средата, — седни тук. Отдъхни си малко.

— Но за какво е…

Той стреля веднъж в стената, над рамото на Сампсън.

— Казах да седнеш .

Направих, както ми беше казано, и тогава отгоре се чуха някакви стъпки. Те прекосиха уверено пода, сетне отекнаха надолу по стъпала, навярно намиращи се наблизо. Но не по тези, по които бяхме слезли двамата с Бри. Явно имаше друг вход.

Тайлър Бел продължаваше да насочва камерата към мен, без да се оглежда наоколо. Предположих, че искаше да улови реакцията ми и да я запише във филма, който снимаше. В далечния край на помещението се отвори врата. Но не можах да видя кой стои там…

— Защо се забави толкова много? — попита Бел.

— Извинявай. Трябваше да заключа. Този квартал не е от най-спокойните.

Тогава разбрах кой се бе появил. Жената, която познавах като Санди Куинлан, току-що влезе в помещението. Беше си смъкнала черната перука и черните очила, които носеше, докато шофираше „Хайлендър“-а. Сега изглеждаше така, както бях свикнал да я виждам. С изключение на очите й. Те се плъзнаха по мен с равнодушно изражение, сякаш никога не се бяхме срещали.

Заедно с шока от срещата със „Санди Куинлан“ много загадки ми се изясниха. Макар и неохотно, изпитах уважение към ВПУ.

— Антъни — промълвих. Не беше въпрос, а констатация .

Не се заблуждавах, че това е истинското му име, но под това го познавах. И като се вгледах във ВПУ, сега забелязах приликата. Беше доста добър в гримирането, пък и беше талантлив актьор.

Той леко се поклони.

— Добър съм, нали? Повечето от кариерата ми премина на театралната сцена. Ню Йорк, Сан Франциско, Ню Хейвън, Лондон. В много отношения се гордея с ролята си на Антъни Демао, както и с това, че те изиграх, доктор Крос. Както се казва, направих те за смях!

— Значи ти си Тайлър Бел? — попитах.

Изглеждаше малко изненадан от въпроса ми. Или отново разиграваше театрален етюд?

— Ама ти не знаеш ли? Бедното копеле откачи. Пристигна във Вашингтон и изби сума хора. Включително и детектива, който убил брат му. После просто изчезнал от лицето на земята. Никой повече не го видял.

— Ти ли уби Бел в Монтана? — попита Бри.

— Ето какво ще ви кажа. — Размаха глока. — Нека първо ви подготвим за снимките. После ще ви покажа какво се случи с Тайлър Бел. Не можете да отречете, че оказвам пълно съдействие на полицията, нали?

„Санди“ сега пристъпи напред и застана до него. Той я целуна с показна страст, след което й даде пистолета. А накрая й връчи и камерата. Сега какво?

— Усмихнете се — подкани ни тя. — Или правете, каквото си искате. Само се дръжте непринудено. Бъдете себе си.

Присви коленете си за по-устойчива поза при снимане и завъртя камерата, докато на екрана на лаптопа не се появихме всички ние — Сампсън, Бри и аз.

— Добре, вече съм готова. Когато и ти си готов, можем да започнем. Ще снимаме на живо . И така… камера .

Антъни Демао — това беше единственото име, с което можех да го наричам — бавно приближи зад мен, там, където най-малко исках да се намира.