Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

— Сигурно обича горчица — отбеляза Бри. На вратата на хладилника имаше бурканчета с няколко вида от нея.

— Както и мляко. — Беше се запасил с две опаковки по половин галон, като едната от тях не беше отваряна. Наведох се, за да погледна по-отблизо.

— Млякото не издържа дълго — констатирах аз.

— Не само млякото. — Бри отново бе притиснала кърпичката си към носа и устата си.

— Не, имам предвид, че една от тези опаковки е с дата, която е с цял един ден по-късно, след като са го видели тук за последен път. — Изправих се и затворих вратата на хладилника. — На други картонени опаковки има дата от девет след това. Защо му е било необходимо да купува мляко, след като се е готвел да изчезне?

— Освен това — додаде Бри — защо е трябвало да потегли така внезапно? По всичко личи, че тук си е живеел спокойно… Кой би могъл да го притесни?

— Точно така. Това е погледнато от друг ъгъл. А сега по коя следа да поемем?

Обаче явно не бе съдено да ми отговори на този въпрос. Почти веднага след като го зададох, телефонът ми иззвъня и всичко се промени за пореден път.

Сведох поглед към дисплея на телефона, за да проверя кой ме търси.

— Вероятно са хлапетата — казах на Бри и натиснах копчето. — Поздрави от голямата планина под небето! — заговорих с весел тон.

Но вместо отговора, който очаквах, чух само:

— Алекс, аз съм, Нана.

Напрежението в гласа й веднага надигна у мен вълни от ужасяващ страх, които се разляха по цялото ми тяло.

— Какво става? Децата добре ли са?

— С децата всичко е наред. Става дума за… — Гласът и потрепери и тя въздъхна. — За Сампсън, Алекс. Джон е изчезнал. Цял ден никой нищо не е чувал за него.

Сякаш ме поляха с ледена вода. Когато вдигнах телефона, почти очаквах да чуя как ме поздравяват радостните гласчета на хлапетата: Здрасти, тате. Кога ще се прибереш у дома? Ще ми донесеш ли нещо?

Но вместо това…

— Алекс, там ли си?

— Тук съм. — Всичко около мен отново, но бавно, застана на фокус. Бри ме гледаше напрегнато, чудейки се какво става. После и нейният телефон иззвъня.

Имах чувството, че с нея слушаме една и съща история, но от различни източници.

— Дейвис е — осведоми ме тя едва чуто. На другия край на линията беше началникът на детективите в службата ни. — Да, сър. Слушам ви.

— Нана, задръж за секунда — помолих я аз.

— Към обяд Сампсън отишъл до гимнастическия салон. — Бри накратко ми преразказа разговора си с началник Дейвис. — Току-що намерили колата му. Никаква следа от самия него. Открили следи от кръв в колата, Алекс.

— Следователно е жив — уверих я аз. — Ако беше мъртъв, ВПУ вече щеше да ни е уведомил. Той няма да се лиши от обичайната си публика.

В миналото той беше контролирал други убийци, особено онова блестящо момче, което наричаше себе си Казанова и работеше в района Рисърч Трайенгъл, близо до университета в Северна Каролина и университета „Дюк“. Разбира се, в онези дни Кайл още беше във ФБР.

Веднъж дори бе обяснил житейската си философия на Алекс Крос:

„Това, което правя, е нещо, дето всички хора си мечтаят да сторят. Аз изживявам тайните им фантазии, мръсните им малки мечти… Не живея по правилата, създадени от моите така наречени «равни»“ 23 23 Откъсът е от романа на Дж. Патерсън „Теменужките са сини“, ИК „Хермес“, преводач Д. Габровска, 2004 г. — Б.пр. .

Твърдеше, че привлича много други, които мислят като него.

Сега Кайл Крейг имаше свои идеи как трябва да се движат нещата. Време беше да поеме контрола, може би дори малко бе закъснял. Мъжът, известен като ВПУ, се бе свързал с него посредством Мейсън Уейнрайт, адвоката му, докато беше в затвора, както и с други особняци от същата порода. ВПУ се кълнеше, че е негов запален почитател и ученик, както и самият Уейнрайт, ала сега бе настанало време учителят да излезе напред и да поеме контрола върху играта.

„Мястото, белязано с «X». Това би трябвало да е достатъчно, за да се досети — мислеше си той. — Особено за някой, който се смята за толкова велик“.

Кайл беше на мястото няколко минути преди дванадесет в съботната нощ. Както бе обещал. Беше заинтригуван от това, което щеше да се случи, при това в няколко аспекта. Първо, дали ВПУ ще се окаже достатъчно интелигентен, за да се досети за мястото на срещата? Напълно оправдан въпрос, но Кайл вярваше, че убиецът ще се появи. ВПУ беше хитър като самия дявол.

А дали ВПУ ще му покаже лицето си? Въпросът бе малко деликатен и Кайл смяташе, че шансът е петдесет на петдесет. Всичко зависеше от това доколко рисков играч бе убиецът. И доколко е уверен в себе си.