Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Работата на Корнинг през цялата тази седмица бе да следи Крос и Бри Стоун. Не беше разумно да се приближава твърде много до тях, но като цяло тези двамата никак не се оказаха трудни за проследяване.

Сега последва Крос до паркинга, намиращ се недалеч от офиса му, след което пое след него към апартамента на Бри Стоун в жилищната сграда на Осемнадесета улица.

Двамата излязоха оттам след около десетина минути. Стоун носеше сак — пътуваше почти без багаж, — на което малко жени бяха способни. Джеймс Корнинг продължи да се движи зад тях, докато не му стана ясно, че са се насочили към Националното летище „Роналд Рейгън“. Добре. Всъщност не беше изненадан.

При входа на паркинга към летището той отново се подреди зад тях. Крос намери място за паркиране на третото ниво, а Корнинг продължи нагоре и паркира на четвъртото ниво, след което отново засече Крос и Стоун по закрития коридор, издигащ се над земята и водещ към терминала.

Джеймс Корнинг остана назад, за да избегне всяка опасност да бъде забелязан.

Те се чекираха пред гишето на „Американ Еърлайнс“, така че Джеймс Корнинг бе улеснен при огледа на разписанието за излитащите полети. Най-логичният избор бе Денвър. За всеки случай ги изчака да слязат до ескалатора, преди да се върне отново в зоната за продажба на билети.

Показа служебната си карта пред представителя на „Американ Еърлайнс“ зад гишето.

— Аз съм детектив Джеймс Корнинг от вашингтонската полиция. Необходима ми е информация за двамата пътници, които току-що се чекираха при вас. Стоун и Крос, нали?

След като получи необходимите сведения, Джеймс Корнинг спря и си купи поничка, която нямаше намерение да изяде. Тя беше част от плана. Важна част. И в същото време забавна. После пое обратно към паркинга.

Спря се на третото ниво, до колата на Крос. Пъхна един мобилен телефон от нов модел в кесията до поничката, сгъна кесията и я залепи с тиксо към долния ръб на вратата на колата, откъм мястото на шофьора. Надали някой от минаващите оттук би обърнал внимание на това, но със сигурност Крос и Стоун няма да го пропуснат, след като се върнат от пътуването.

Което щеше да стане в неделя, в четири и половина следобед, с полет 322 от Денвър.

ВПУ може да се е върнал тъкмо навреме, за да ги посрещне лично.

Двамата с Бри отлетяхме за Денвър в петък следобед, след което на следващата сутрин продължихме до Калиспел, щата Монтана. Обратният ни полет беше рано следобед, в неделя, така че разполагахме само с около един ден, за да свършим всичко и да открием, колкото бе възможно повече за Тайлър Бел. А и за всичко онова, което е вършил тук, сред горите на Севера, както и евентуално за следващите му планове.

Пътят от Калиспел до Баб минаваше през Националния парк Глесиър. Винаги съм искал да видя Глесиър и не останах разочарован. Завоите по Пътя към слънцето ни изкачиха над висок планински хребет, а после започна обратното спускане. Всичко тук беше диво, девствено и красиво. Сигурно бихме могли да си прекараме много романтично, ако с Бри имахме време за подобни преживявания при това пътуване. По едно време тя ме погледна и възкликна:

— Ето къде искам да живея!

В събота, веднага след пладне, поехме към Баб. Следователят Стив Милс се съгласи любезно да ни отведе до офиса на шерифа в Кът Бенк, което ни спести около сто и двадесет километра сред трудно проходимите пътища тук. А пътуването ни се скъси с около един час.

Милс се държеше непринудено и дружелюбно. Отговори на първия ни въпрос още преди да сме го задали.

— Запознах се със съпругата си, когато бях дошъл тук на почивка от Манчестър. Екскурзия, посветена главно на риболова. Оттогава изтекоха дванадесет години, но нито веднъж не погледнах назад — заговори той на своя правилен английски. — След като това място те омагьоса, повече не те пуска. Сами ще се убедите, сигурен съм в това. Оттогава свикнах да ме наричат Стивън, а не Стив.

Следвахме Милс на юг, по шосе 89, като преминахме покрай резервата Блекфийт, разположен над долното езеро Сейнт Мери.

Оттам той отби по един черен път без никаква маркировка. По него изминахме около два километра, докато не стигнахме до една още по-трудна за придвижване пътека, гъсто обрасла с трева.

Пътеката беше преградена с две дървени бариери, поставени от полицията, но едната беше прекатурена. Запитах се колко могат да помогнат тези прегради срещу напористи репортери, като онези от Си Ен Ен, и срещу други желаещи да посетят местността.