Джеймс Патерсън: Двойна заплаха

— О, Боже мили, моля те, не искам да умра така. Сигурно желаеш нещо. През целия си живот не съм причинила зло никому. Не разбирам защо е всичко това! Моля те… спри.

— Ще видим. Не губи надежда. Само прави точно това, което ти се казва. Така е най-добре.

— Ще го направя. Обещавам. Ще сторя всичко, което ми кажеш.

Той се наведе през парапета, за да огледа по-добре Кънектикът авеню и насъбралата се тълпа, дето непрестанно нарастваше.

Мъжът се запита дали някои от обажданията по мобилните телефони не са до полицията — или просто до някого, когото желаеха да впечатлят или да шашнат. Няма да повярваш какво виждам сега. Ето, виж сам!

Публиката нямаше да повярва какво й предстои да види. Милиони щяха да гледат тези кадри по телевизията отново и отново.

Докато не надмине това убийство със следващото.

— В твоя чест — прошепна той. — Всичко е в твоя чест.

— Ти запали огъня — предложи Бри, — а аз ще освежа покоите ни.

Свих рамене и й смигнах.

— Мисля, че огънят е готов — подхвърлих. — Сигурен съм.

— Търпение — скастри ме Бри. — Ще си заслужава. Аз си заслужавам, Алекс. Все пак не е зле за момента да не забравяме мотото на майсторите бойскаути: „Ако не планираш добре, планираш да се издъниш“.

— Никога не съм бил бойскаут — въздъхнах. — Твърде съм възбуден, за да бъда…

— Търпение. Трябва да знаеш, че и аз съм възбудена.

Отидох да потърся подпалки, а Бри разопакова останалия багаж от колата. Оборудването, което бях измъкнал от тавана на къщата ни, изглеждаше като древна антика в сравнение с нейната екипировка. Тя сглоби чевръсто свръхлеката палатка, напълни я с два надуваеми матрака, термично одеяло и два фенера.

Дори бе донесла система за филтрация на вода, в случай че ни се прииска да пием от потока. Най-накрая окачи вятърни камбанки над входа на палатката. Чудесно допълнение.

Аз, от своя страна, бях осигурил две опашки от омар и две огромни, прошарени и мариновани телешки пържоли от деликатесния магазин на „Делмонико“, готови за печене. Черните мечки бяха в изобилие наоколо, но жилавото месо не беше по вкуса ни.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах, след като огънят се разгоря, изпращайки снопове искри към небето. Бри тъкмо бе измъкнала парче брезент от задната седалка навярно за да го използва за навес.

— Да, отвори бутилката „Каберне“. Моля те, Алекс. Почти сме готови.

Издърпах тапата от бутилката, а Бри метна брезента върху три клона над палатката, с по два хлабави възела отстрани, за да може да го вдига или спуска по желание.

— Трябва да внимаваме с храната — отбеляза тя. — Заради рисовете и мечките, нали се сещаш. По тези места се навъртат доста мечки.

— И аз така съм чувал. — Подадох й чаша. — Знаеш ли, ти си доста сръчна домакиня.

— А ти си добър готвач, обзалагам се.

Понякога не обръщах внимание на думите на Бри, тъй като бях прекалено омагьосан от тези нейни лешникови очи. Те бяха първото нещо, което забелязах у нея. Някои хора просто имат страхотни очи. Разбира се, не само очите й ме разсейваха. Във всеки случай не точно в момента. Тя вече бе свалила обувките си и разкопчаваше късите си панталонки. И блузката. И ето я, застанала пред мен по светлосини гащички и сутиен. В този миг напълно забравих за очите й, колкото и да бяха прекрасни.

Тя ми подаде чашата си, за да я напълня.

— Знаеш ли кое е най-хубавото на това място?

— Не съм съвсем сигурен, но мисля, че скоро ще разбера. Прав ли съм?

— Да, определено си прав.

Винаги съм имал чувството, че животът е на границата на абсурда и безсмислието, но при все това може да бъде хубав, ако го погледнеш от правилната страна.

И така, остатъкът от ранната вечер бе идеален за нас. Двамата с Бри, ръка за ръка, вървяхме забързано надолу, към подканващата синева на Биг Хънтинг Крийк. Свалихме остатъка от дрехите си и се гмурнахме. След първите една или две минути, докато свикнем, усещах водата като втора кожа.

В този момент не знаех дали отново ще мога да изляза. И не исках. Целувахме се и се прегръщахме, сетне плувахме и се плискахме като две безгрижни хлапета в лятна ваканция. Някъде наблизо големите езерни жаби се опитваха да ни правят серенада с упоритото си квакане .

— Да не мислите, че е забавно? — подвикна им Бри. — Е, предполагам, че е тъй…

Целувахме се до насита. На това място в старите филми сцената прекъсваше и екранът се запълваше от бързо движещ се влак, преминаващ през тунел. Само дето Бри и аз изобщо не бързахме да излезем от тунела. Тя ми прошепна, че имам най-нежните ръце на земята, и си пожела да я погъделичкам леко и да не спирам. Харесваше ми това, което правех, и на свой ред й доверих, че тя има най-мекото тяло, което е странно, имайки предвид колко е стегната. Подобна сексуална игра не можеше да не доведе до беля. И така и стана.