Джеймс Патерсън: Двойна заплаха

Вместо отговор жертвата само простена. Необходим бе ритникът на Юсеф в задника й, за да схване идеята на упражнението.

Най-после тя запълзя.

— Е, как ти се харесва? — попита я. — Съспенс. Нали за това пишеш? Ето защо съм тук, разбра ли? Защото пишеш за престъпления в книгите си. Можеш ли да разрешиш този случай?

Разходиха се бавно из кухнята и трапезарията, след което се преместиха в просторната всекидневна. Едната й стена бе запълнена само с книги, много от които бяха нейни творби. Плъзгащите се стъклени врати в отдалечения край на помещението извеждаха към тераса с изискана градинска мебел и блестящ черен грил.

— Погледни всичките си книги! Много съм впечатлен. Ти ли си написала всичко това? Има и чуждестранни издания! Сама ли си ги превела? Разбира се, че не си. Американците говорят само английски.

Касим подръпна каишката рязко и госпожа Олсен падна на едната си страна.

— Не мърдай оттам! Стой така! Трябва да свърша още нещо. Да оставя улики. Дори и ти си улика, госпожо Тес Олсен. Още ли не си го проумяла? Успя ли да разрешиш загадката?

Подреди набързо всекидневната така, както желаеше да изглежда. После се върна при жената, която не бе помръднала и явно най-сетне започваше да вниква в ролята си.

— Ти ли си това? На този портрет? — попита той внезапно, с изненада в гласа. — Това наистина си ти.

С крака си Касим повдигна брадичката й, за да може тя да види картината. Над дивана с пищни инкрустации висеше голям портрет с маслени бои, изобразяващ Тес Олсен в дълга сребриста рокля, с ръка, облегната на полирана кръгла маса, украсена с разкошно подредени цветя. Гледаше строго, преливаща от незаслужена гордост.

— Нещо не прилича на теб. В реалния живот си по-хубава. А без дрехи си много по-секси — рече той. — А сега марш навън ! На терасата. Ще станеш много прочута дама. Обещавам ти го. Твоите почитатели те очакват.

След още едно силно подръпване на каишката Тес Олсен се изправи на крака, после разпери ръце, а накрая успя да постигне някакво равновесие, поне колкото да може да ходи.

Всичко й се струваше нереално. Трепереща, заотстъпва назад към терасата — докато железният парапет не се опря в гърба й.

Цялото й тяло трепереше. Дванадесет етажа по-долу гъстото улично движение запълваше Кънектикът авеню. Стотици пешеходци крачеха по тротоарите, повечето с наведени глави, неподозиращи за случващото се там, горе, във високата като кула жилищната сграда на „Ривъруолк“. Това бе идеален символ на живота във Вашингтон.

Юсеф Касим се присегна и издърпа самозалепващата се лента от устата на жената.

— А сега можеш да крещиш — рече й той. — Да крещиш, колкото си искаш! Да крещиш, все едно си откачила от ужас! Искам да те чуят чак във Вирджиния . В Охайо! В Калифорния!

Но вместо това жената му заговори, само че толкова забързано, та едва й се разбираше:

— Моля те. Не е необходимо да правиш това. Мога да ти помогна. Имам много пари. Можеш да вземеш, каквото си пожелаеш от апартамента. Вътре имам сейф, във втората спалня. Моля те, само ми кажи…

— Това, което искам от теб, госпожо Тес Олсен — заяви Касим и опря дулото на пистолета си до една от диамантените обици на ушите й, — е да крещиш . Силно, много силно! Веднага! Тъкмо сега му е времето. Разбра ли ме? Нареждането е много просто: да крещиш !

Но крясъкът й не беше нещо повече от хлипане — жалко скимтене, бързо сподавено от воя на вятъра.

— Добре! — Касим сграбчи голите крака на жената. — Ще ти помогна! — И с едно силно повдигане той я провеси отвъд парапета с главата надолу.

Сега крясъците проехтяха от гърлото й, високи и ясни като вой на аларма. Тес Олсен отчаяно се мъчеше да се вкопчи във въздуха за някаква опора, каквато просто не съществуваше.

Червената каишка около врата й се развя волно на вятъра като струя кръв от сънната й артерия. „Хубав ефект, като на кино“, помисли си Касим. Точно каквото търсеше. Неотделима част от плана му.

Отдолу тутакси се насъбра тълпа. Хората спряха и се вторачиха нагоре. Някои трескаво зазвъняха по мобилните си телефони. Други ги използваха, за да снимат…

Накрая Касим издърпа обратно Тес Олсен и я пусна да се свлече на терасата.

— Много добре се справи — похвали я той със смекчен тон. — Страхотна работа, казвам го съвсем сериозно. Направо не е за вярване! Всички тези хора, които снимат трескаво. В какъв свят живеем само!

Следващите й думи рукнаха от устата й като порой.