Джеймс Патерсън: Двойна заплаха

Войникът беше убеден, че нито едно от тези препятствия не представлява сериозен проблем. Всъщност бяха предимство за него.

Юсеф Касим в продължение на дванадесет години бе служил като капитан в „Мухабарат“ при режима на Садам. Имаше шесто чувство за подобни неща, както и за илюзорната сигурност. Касим бе прозрял онова, което американците не успяха — че страстта им към технологиите ги прави слепи за реалните опасности. Най-подходящият подход към жилищната сграда на „Ривъруолк“ беше и най-лесният.

Отговорът се криеше в боклука. Касим знаеше, че изнасят боклука следобед, три пъти седмично, в понеделник, сряда и петък, без никакви отклонения от този график. Американската регулярност и ефективност, толкова ценени тук, бяха другата уязвимост на луксозните сгради.

Защото така действията им бяха предвидими. А това беше доста голяма слабост.

Точно в 4,34 следобед вратата на задния служебен вход се отвори отвътре. Показа се висок чернокож прислужник в изпоцапан зелен работен комбинезон, нахлузил сребриста шапка. Той смъкна веригата на вратата и закачи края й на отсрещната стена. Количката му, натоварена с издути пластмасови торби с боклук, беше прекалено широка, за да се провре през отвора, без да се свали веригата.

Мъжът пристъпваше бавно, хвърляйки по две торби в двата контейнера за смет в далечния край на покритата рампа.

„Този мъж още е роб на белите — каза си Касим. — Виж го само — жалка отрепка, която едва се тътри с унило сведени очи. И той го знае. Мрази тази работа, както и надменните обитатели от жилищната сграда на «Ривъруолк»“.

Касим го следеше внимателно и мислено отброяваше крачките му. Дванадесет от вратата, после девет секунди, за да метне торбите с боклук в контейнера, след което се връща и отново повтаря цикъла.

При третото излизане на чистача Касим се шмугна незабелязано зад гърба му. Нямаше значение дали шапката и зеленият му работен комбинезон ще заблудят видеокамерата. Щеше да бъде далеч, когато някой се сети да провери пробива…

Добра се лесно до зле осветеното служебно стълбище. Оттам Касим се изкачи предпазливо на първия етаж, а сетне се втурна забързано през следващите три етажа. Тичането му помогна да се освободи от натрупания адреналин, което бе добре за самоконтрола.

На площадката на четвъртия етаж имаше неизползвана стая на чистачите, където скри торбата за боклук, с която беше влязъл в сградата. След което продължи до дванадесетия етаж.

За по-малко от три и половина минути след проникването в луксозната жилищна сграда мъжът се озова в коридора, пред вратата на апартамент 12F. Зае позиция точно пред шпионката на вратата. Пръстът му се приближи до звънеца, бял бутон в боядисаната тухлена стена.

Но не продължи по-нататък. Днес нямаше да натисне звънеца.

Без никакъв шум се извърна и излезе по същия път, по който бе дошъл. След броени минути се върна на оживеното Кънектикът авеню.

Цялата тренировка мина отлично. Нямаше сериозни затруднения, нито изненади. Сега Касим можеше спокойно да се скрие сред минувачите, многобройни заради пиковия час. Тук беше невидим. Беше неуловим в тази навалица.

Не изгаряше от нетърпение по-скоро да започне операцията на дванадесетия етаж. За него имаше значение само подготовката, синхронизацията, разчетът на времето, успехът…

Когато му дойде времето, Юсеф Касим ще бъде готов да изпълни своята част.

И ще се справи.

Всеки път по един американец.

От известно време не се занимавах с полицейска работа. И се чувствах добре.

Стоях, опрял гръб на кухненската врата, отпивах от кафето на Нана и си мислех на какво ли се дължи това, че трите ми деца растяха прекалено бързо. Може би имаше нещо във водата, която пиеха… Докато мигнеш, и вече са пораснали. А ето в какво е цялата работа — или не можеш да понесеш мисълта, че хлапетата ти ще напуснат дома, или нямаш търпение да го сторят. Аз определено бях в първата група.

Най-малкото ми дете, Алекс-младши — Али, — щеше да тръгва на детска градина. Той е умно малко хлапе, което рядко се затваря в себе си, с изключение на случаите, когато знае , че искаш да узнаеш нещо от него. В момента е страстен фен на рубриката „Най-изумителните“ по „Енимъл Планет“, на Вашингтонския национален отбор по бейзбол, на биографията на Майкъл Джордан „Сол в обувките му“ и на всичко, свързано с извънземните. Включително и на доста странното телевизионно шоу, наречено „Гигантор“, с още по-странна музика, която не мога да си избия от главата.