Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Хубавата Джени бе заменила кльощавото си телце с наченки на чувствени извивки. Тя беше художничката и актрисата в семейството и вземаше уроци по рисуване по програмата за млади таланти „Коркоран Арт Рийч“.

А Деймън, който неотдавна порасна до метър и осемдесет, скоро ще постъпи в гимназия. Така че вече не изпада в детински възторзи, не си пада по празни разговори и ми се струва, че гледа доста по-сериозно на заобикалящия го свят.

За мен нещата също се промениха. Частната ми терапевтична практика процъфтява. За пръв път от години животът ми не е обвързан със силите на реда и закона. Както се казва — бях извън играта.

Е, почти . В живота ми има един старши детектив от отдел „Убийства“ — Бриана Стоун, известна още като Скалата, ако попиташ за нея детективите, с които работи. Запознах се с Бри на парти по случай пенсионирането на полицай, когото и двамата познавахме. Онази вечер прекарахме първия половин час в разговор за работата, а в останалата част говорихме за себе си — за най-различни шантави неща като например за участието й като гребец на кану в отбора на „Дрегън Боут Рейсинг Тийм“. В края на вечерта се осмелих да я поканя на среща. Всъщност, доколкото си спомням, май тя ме покани. Но едното доведе до друго и през онази нощ се прибрах с Бри. Повече не сме се оглеждали назад. Мисля също, че Бри ме покани да се приберем заедно.

Бри се владее отлично — напориста е, но в най-добрия смисъл. А и не е зле, че се харесаха с децата ми. Всъщност в момента гони Али с олимпийска скорост из първия етаж на къщата ни на Пета улица. Издава звуци като извънземно, което се храни с хлапета, докато Али се отбранява геройски с лазерния си меч от „Междузвездни войни“.

— Този меч не може да ме нарани! — изкрещява тя. — Приготви се да умреш!

Тази сутрин двамата с Бри не се задържахме дълго на Пета улица. За да бъда честен, ако бяхме останали, вероятно щях да я завлека скришом на горния етаж, за да й покажа моя лазерен меч.

За пръв път откакто излизахме заедно, бяхме успели да синхронизираме графиците си поне за няколко дни. Показах се на предната врата, като си подсвирквах шумно края на първия хит на Стиви Уондър: „Довиждане, довиждане, довиждане…“. Думите бяха запечатани в сърцето ми — една от многобройните ми дарби.

Смигнах на Бри и я целунах по бузата.

— Винаги ги оставяй засмени — заявих.

— Или поне объркани — парира тя и ми смигна в отговор.

Нашата цел — Катоктин Маунтин Парк в Мериленд — се намираше на източния склон на Апалачите, не много далеч от Вашингтон. Планините навярно бяха най-вече известни с града Кемп Дейвид, но Бри знаеше едно място, удобно за къмпинг за обикновени простосмъртни като нас. Нямах търпение да стигнем и да се усамотим.

Докато се движехме на север, усещах как забравям за Вашингтон. Прозорците на моя R350 бяха спуснати и аз се наслаждавах на возенето в този изключителен автомобил. Най-добрата покупка, която съм правил от дълго време насам. От стереото се разнасяше гласът на великия Джими Клиф. В момента животът беше прекрасен. Нищо не можеше да е по-хубаво.

— Защо си взе точно мерцедес? — попита Бри, докато се носехме по шосето.

— Удобен е, нали?

— Много удобен.

Докоснах газта.

— Отзивчив, бърз. Но най-важното — безопасен. Достатъчно опасности съм имал в живота си. Не се нуждая от още.

На входа на парка, докато плащахме таксата, Бри се наведе през мен и заговори на охраната:

— Много ви благодаря. Ще пазим вашия парк.

— Това пък какво беше? — попитах я, когато потеглихме.

— Мога само да кажа, че съм природозащитник.

Лагерът определено беше впечатляващ и достоен за уважение. Беше разположен върху малко парче земя, оградено от трите страни с бистра синя вода, зад която не се съзираше нищо друго освен гъста зелена гора. В далечината се простираше нещо, наречено Чимни Рок, където утре планирахме да отидем на излет. Наоколо не се виждаше жива душа.

Само една, която имаше значение — Бри. Тя беше най-сексапилната жена, която някога съм познавал. Пламвах само като я погледна, особено тук, където бяхме само двамата.

Тя обви ръка около кръста ми.

— Има ли нещо по-съвършено от това?

Не можех да се сетя за нищо, което би развалило почивката ни тук, сред планините.

Историята продължаваше. Четиридесет и осем часа след като оттренира безупречното си проникване във входа, Юсеф Касим се върна в сградата на „Ривъруолк“, обитавана от богати и безгрижни американски наематели.