Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Бри слезе от колата и заобиколи, за да дойде от моята страна.

— Защо не идеш у дома? Моля те, върви, Алекс. И без това никой от семейството ти не очаква да се върнеш, нали? Може би по-късно ще успеем да продължим оттам, откъдето ни прекъснаха.

— Или бих могъл да чакам тук и да те отведа на нашето място, колкото е възможно по-бързо — рекох и отпуснах назад седалката, за да я успокоя. — Виждаш ли? Приятно и удобно, почти като в петзвезден хотел. Ще ми е добре в колата.

— Сигурен ли си? — Знаех, че Бри изпитва вина за тази вечер. Чувството ми бе до болка познато, само че сега вече бях наясно какво са преживявали близките ми.

— По-добре върви. Вероятно половината от вашингтонската полиция вече е там и кой знае как са оплескали всичко на местопрестъплението.

Двама униформени полицаи се насочиха към нас, когато Бри се наведе и ме целуна за довиждане.

— Помниш ли какво ти казах неотдавна? — прошепна ми. — Бях съвсем сериозна.

Извърна се и забърза към униформените.

— Какво, по дяволите, правите вие двамата? Връщайте се на работа! Чакайте! Някой да ми покаже къде да отида. Къде е местопрестъплението?

Преобразяването на Бри бе впечатляващо. Дори стойката й се промени, докато крачеше към сградата. Изглеждаше делова и уверена, взела нещата в свои ръце — напомняше ми на самия мен. Ала все още си оставаше най-сексапилната жена, която някога съм срещал.

Същата нощ мъж и жена в спортни облекла се бяха спотаили сред тълпата, събрала се на Кънектикът авеню, срещу жилищната сграда на „Ривъруолк“. Докато полицейските коли продължаваха да пристигат, двамата бяха там, възхищавайки се на майсторското си дело.

Брилянтно изпълнение, Юсеф Касим, няма съмнение… Мъжът се бе претворил блестящо в ролята на Юсеф Касим, а публиката следеше изпълнението му със затаен дъх от мига, в който се появи на терасата — неговата сцена. Очевидно голяма част от зрителите още бяха шашнати от смелото представление и продължаваха да го обсъждат с благоговеен шепот.

Представление, достойно за бис. Часове след шоуто всички тези тъпи зяпачи продължаваха да стоят пред луксозната жилищна сграда. Идваха нови и нови почитатели. Цялата преса беше тук — Си Ен Ен и други големи телевизии, репортери от всички водещи вестници, радиостанции, видеоартисти, блогъри.

Мъжът смушка с лакът жената до себе си.

— Виждаш ли това, което и аз виждам?

Тя се надигна и се огледа наляво, сетне надясно.

— Къде? Има толкова много за гледане. Подскажи ми.

— Ей там. Виждаш ли? Това е детектив Бри Стоун, която слиза от колата си. А другият в колата е Алекс Крос. Сигурен съм, че е той. Крос е дошъл, а това е едва първото ни представление. Ние сме велики!

През първия половин час се опитвах да се убедя, че ми е съвсем добре да стоя в колата, настрани от събитията. Седалката на мерцедеса беше удобна като креслото в дневната ми. Екземпляр от „История на любовта“ от Никол Краус лежеше в скута ми, докато прехвърлях станциите по сателитното радио, а после слушах местните новини. Четях с наслада романа на Краус, защото ми напомняше как се чувствах, когато за пръв път се запалих по литературата. У дома имам друг любим роман — „Обир през зимата“ от Даниъл Удрел, който ми достави не по-малко удоволствие.

Сега, когато вече бях извън играта, имах доста време за четене. Но наистина ли бях извън играта?

Макар че не слушах съсредоточено, забелязах няколко очевидни неточности в новините. Най-въпиещата беше, че убиецът от „Ривъруолк“ бил някакъв терорист. Беше твърде рано да се правят подобни заключения.

Историята беше водеща за всяка новинарска емисия в града, националните също започваха с нея, като всички се опитваха да я поднесат под различен ъгъл. Това обикновено водеше до грешки, но на медиите не им пукаше, особено когато успяваха да припишат поредната теория на някой „експерт“.

Не че убиецът щеше да го е грижа за точността. За мен беше очевидно, че това, което най-много искаше той, бе внимание.

Зачудих се дали някой от вашингтонската полиция не е определен да следи всички новини. Ако случаят беше мой, това щеше да е едно от първите неща, за които щях да се погрижа. Ала не беше… Аз вече нямах случаи. И това не ми липсваше, поне така си казвах, докато наблюдавах суетнята отвън.

Макар че във възможността да си насред оживена сцена на убийство имаше нещо, което възбуждаше инстинктите ми. Прехвърлях в главата си най-различни теории и сценарии от мига, в който се озовах тук — не можех да се спра.