Майкъл Скот - Вълшебницата

Никола затвори уста и се извърна.

— Трябва… трябва да помисля за това — каза той. — Никога не съм чувал за нещо подобно.

— Но не си чувал и Вещицата да е давала цялото си знание на един човек, нали? — попита Джош.

Софи хвана Алхимика за ръката и застана пред него.

— Никола, какво ще правим? — попита тя.

— Нямам представа — призна той с уморена въздишка. В този миг изглеждаше много стар, с дълбоко врязани бръчки по челото и около очите му, покрай носа и между веждите.

— Тогава кой знае? — сопна се тя с нотка на страх в гласа.

— Пернел — каза той, а после закима усърдно. — Моята Пернел ще знае какво да направим. Трябва да те отведем обратно при нея. Тя ще може да ти помогне. Междувременно трябва да се съсредоточиш върху това да бъдеш Софи — върху своята собствена самоличност.

— Как?

— Мисли за своето минало, за родителите си, за училищата, в които си ходила, за хората, които си срещала, за приятелите си, за враговете си, за местата, които си посещавала. — Той се обърна към Джош. — Ти трябва да й помагаш. Задавай на сестра си въпроси за миналото, за всичко, което сте правили заедно, за местата, на които сте били. И Софи — добави той, като се обърна да погледне към момичето, — винаги, когато усетиш някой от спомените на Вещицата, умишлено се съсредоточавай върху нещо друго, върху някой свой спомен. Трябва да се бориш, за да попречиш на спомените на Вещицата да надделеят над твоите, докато не намерим начин да ги овладеем.

Изведнъж едно черно лондонско такси спря до тротоара и прозорецът се спусна.

— Влизайте — нареди един глас от сенките.

Никой не помръдна.

— Не разполагаме с цял ден. Влизайте. — В богатия тембър на гласа имаше нещо северноафриканско.

— Не сме викали такси — каза Фламел, като отчаяно се озърташе нагоре-надолу по улицата. Сен Жермен бе казал, че ще им прати някого, но Алхимика изобщо не си бе представял, че ще дойде с нещо толкова обикновено като лондонско такси. Дали това не беше капан? Дали Дий не ги беше настигнал? Той погледна през рамо към църквата. Вратата беше отворена. Можеха да се втурнат по стъпалата и да се скрият вътре, но озовяха ли се веднъж там, щяха да бъдат в клопка.

— Тази кола бе специално поръчана за вас, г-н Фламел. — Настъпи пауза, а после гласът добави: — Автора на една от най-отегчителните книги, които съм чел някога, „Кратко изложение по философия“.

— Отегчителна ли? — Никола дръпна рязко вратата и набута близнаците в тъмното купе. — Та тя от векове е призната за гениално творение! — Влезе и затръшна вратата. — Сигурно Франсис ти е казал да кажеш това.

— По-добре си сложете коланите — нареди шофьорът. — Насам са се насочили какви ли не приятелчета — нито едно от тях дружелюбно и всичките неприятни.

Огромното туловище на мъжа изпълваше предната седалка. Той се извъртя да ги погледне през стъклото, делящо шофьора от пътниците, и близнаците осъзнаха, че това, което го прави толкова едър, не са тлъстини, а мускули. Черно-бяла раирана тениска без ръкави бе опъната плътно по масивния му гръден кош и той бе толкова висок, че гладко обръснатата му глава докосваше тавана на купето. Кожата му бе тъмнокафява, също като очите, а зъбите му изглеждаха почти неестествено бели. На всяка буза имаше три къси хоризонтални белега точно под очите.

— Едва-що сте влезли в страната и вече успяхте да разръчкате гнездото на стършелите — заяви той. — По пътя за насам зърнах някои твари, които не са стъпвали по тази земя от поколения. — Той се ухили. — Между другото аз съм Паламед 7 7 Един от по-малко известните Рицари на Кръглата маса. Най-често се свързва с легендата за Тристан и Изолда. — Б.пр. . — После поклати глава. — И никога не ме наричайте Пали.

— Паламед ли? — попита Фламел смаяно и се приведе напред да разгледа по-добре шофьора. — Паламед? Сарацинският рицар?

— Същият — каза шофьорът. Извърна се, стисна кормилото и се вмъкна в движението, без да даде мигач. Зад него забибипкаха клаксони и се чу пищене на гуми. Той вдигна мобилния си телефон. — Франсис ми съобщи само най-основното. Аз обикновено не се меся в споровете между различните фракции на Древните — така е по-безопасно, — но след като той ми каза, че е свързано с легендарните близнаци — очите му ги наблюдаваха в огледалото за задно виждане, — разбрах, че нямам избор.

Джош посегна надолу и стисна здраво ръката на сестра си. Искаше да я разсее и да й попречи да мисли за Паламед. Макар че Джош никога не бе чувал за него, не се съмняваше, че знанието на Вещицата ще даде на Софи информация за шофьора им. Мъжът беше огромен — с телосложение на защитник в ръгбито или на професионален борец — и говореше на английски със странен акцент. Джош си помисли, че може да е дори египетски. Преди четири години цялото семейство Нюман бе пътувало до Египет. Бяха прекарали един месец в обиколки на древни разкопки и напевният акцент на мъжа му приличаше на онези, които бе чул тогава. Джош се приведе напред, за да го разгледа по-добре. Ръцете, стискащи волана, бяха големи и с широки пръсти… а после той забеляза, че китките на мъжа са удебелени, а кокалчетата му — подпухнали и покрити с твърди мазоли. Джош бе виждал подобни ръце у някои от сенсеите, при които бе тренирал; това бяха характерни белези на човек, който е изучавал карате, кунгфу или бокс в продължение на години.