Майкъл Скот - Вълшебницата

Софи зададе въпроса, който се оформяше и върху устните на брат й.

— Какво имаш предвид под „последния комплект“?

— Да не мислите, че сте първите? — Паламед нададе лаещ смях. — Алхимика и жена му търсят легендарните близнаци от векове. Прекарали са последните петстотин години в събиране на младежи и девойки като вас.

Софи и Джош се спогледаха потресени. Джош се приведе напред.

— Какво стана с другите? — попита той.

Паламед пренебрегна въпроса, затова момчето се обърна към Никола.

— Какво стана с другите? — повтори той и гласът му трепереше, усилвайки се почти до крясък. За миг очите му припламнаха в златно.

Алхимика сведе поглед, после бавно и съсредоточено отдели пръстите на Джош от ръката си, където момчето го бе стиснало.

— Кажи ми! — Джош усещаше как лъжата се оформя зад очите на безсмъртния и поклати глава. — Заслужаваме истината — сопна се той. — Кажи ни.

Фламел си пое дълбоко дъх.

— Да — каза той накрая. — Имаше и други, вярно е, но те не бяха близнаците от легендата. — После се облегна в седалката и скръсти ръце на гърдите си. Премести поглед от Джош към Софи. Лицето му бе застинало в безизразна физиономия. — Вие сте.

— Какво стана с другите близнаци? — попита настоятелно Джош. Гласът му трепереше от гняв и страх.

Алхимика извърна лице и се втренчи през прозореца.

— Чух, че са умрели — обади се Паламед от предната седалка. — Умрели или полудели.

Лющещата се табела някога бе гласяла „Части за коли“, но буквата С беше паднала и така и не бяха сложили нова. Зад висока бетонна стена, посипана с натрошено стъкло и увенчана с намотки бодлива тел, стотици ръждясали останки от коли бяха натрупани една върху друга на едва крепящи се кули. Стената около двора бе дебело облепена с белещи се плакати, които рекламираха отдавна минали концерти, „току-що“ издадени албуми отпреди година и безброй инди групи. Плакатите бяха налепени един върху друг и образуваха дебел многоцветен слой, върху който имаше изрисувани графити. Беше почти невъзможно да се видят табелите „Опасно — не влизай“ и „Влизането забранено“.

Паламед спря колата до тротоара една пресечка преди здраво овързания с вериги портал и изключи двигателя. Опря ръце на волана и се наведе напред да огледа внимателно околността.

Фламел бе заспал, а Софи бе потънала в мисли, от които зениците й ставаха от време на време сребърни. Джош се надигна от седалката и приклекна на пода зад разделителното стъкло.

— Там ли ни водиш? — попита той, като кимна към автомобилното гробище.

— За момента. — Зъбите на Паламед проблеснаха в сумрачната вътрешност на колата. — Може и да не изглежда особено добре, но вероятно е най-безопасното място в Лондон.

Джош се огледа. Тухлените къщи от двете страни на тесния път бяха толкова порутени, че нямаше начин да се ремонтират, и целият район беше запуснат. Повечето врати и прозорци бяха заковани с дъски, а някои даже бяха зазидани. Всички стъкла бяха изпочупени. Отстрани на пътя върху бетонни блокчета стоеше ръждясалата коруба на изгоряла кола. По цялата улица нищичко не помръдваше.

— Изненадан съм, че този район не е бил разчистен и застроен наново.

— Някога и това ще стане — каза тъжно Паламед. — Но сегашният собственик предпочита да чака да се вдигне цената на земята.

— И какво ще стане, когато я продаде? — попита Джош.

Паламед се ухили.

— Никога няма да я продам. — Дебелият му показалец посочи право напред. — По-рано тук имаше автомобилен завод и всички хора от околните улици работеха там. Когато заводът бе закрит през 70-те, къщите започнаха да опустяват — хората умираха или се местеха в търсене на работа. Тогава започнах да изкупувам имотите.

— Колко притежаваш? — попита Джош впечатлен.

— Всички на около километър и половина във всяка посока. Неколкостотин къщи.

— Неколкостотин! Но това трябва да ти е струвало цяло състояние.

— Живея на този свят отпреди времето на Артур. Натрупвал съм и съм губил няколко състояния. Богатството ми е неизброимо… Най-трудното в цялата работа е да го скрия от данъчните.

Джош примигна изненадано; никога не си бе представял, че един безсмъртен ще има проблеми с правителството. После осъзна, че в днешните времена на компютри и други наблюдателни технологии сигурно става все по-трудно да останеш скрит от властите.

— Тук живеят ли хора? — попита той. — Не виждам никого…

— Няма и да видиш. Хората — той използва тази дума предпазливо, — които живеят в моите къщи, излизат само нощем.