Майкъл Скот - Вълшебницата

— Е, трудно би могъл да каже, че щетите са причинени от някакъв праисторически динозавър, нали? — подразни я Джош. — Кой ще му повярва? — Той пъхна ръце в джобовете си и забърза след Фламел, който вече крачеше нататък по улицата. — Хайде, сестричке.

Софи кимна. Брат й беше прав. Но тя също започваше да разбира как Древните са успели толкова дълго да запазят в тайна съществуването си. Човечеството просто не искаше да повярва в магиите. Не и в сегашната епоха на наука и технологии. Чудовищата и магиите принадлежаха на примитивното нецивилизовано минало, ала въпреки това през последните няколко дни тя постоянно виждаше доказателства за съществуването им. Хората непрекъснато съобщаваха за невъзможни явления; виждаха какви ли не странни неща, какви ли не чудати създания… и никой не им вярваше. Не можеше всички те да грешат, да лъжат или да се заблуждават, нали? Щом Тъмните древни и техните слуги заемаха важни постове, те трябваше само да отрекат тези съобщения, да ги пренебрегнат или — както се бе случило съвсем наскоро в Париж — да ги осмеят в медиите. Скоро даже авторите на съобщенията — същите хора, които бяха видели нещо необикновено, — щяха да започнат да се съмняват в собствените си сетива. Едва вчера Нидхьог — създание, за което се смяташе, че съществува само в легендите, — бе препускало по тесните улички на Париж, оставяйки диря от разрушения. Бе прекосило с грохот „Шан-з-Елизе“ и бе опустошило част от знаменития крайбрежен булевард, преди да скочи в реката. Сигурно го бяха видели десетки хора; но къде бяха техните разкази, техните изявления? Пресата бе съобщила за събитието като газова експлозия в старите катакомби.

А после всички гаргойли и уродливи фигурки от „Нотр Дам“ бяха оживели и се бяха спуснали по сградата. Извличайки допълнителни сили от аурата на Джош, Софи бе използвала Огнена и Въздушна магия, за да превърне създанията в натрошен камънак… а как бе отразено всичко това в пресата?

Като причинено от киселинен дъжд.

Докато пътуваха през Франция с влака „Евростар“, бяха прочели репортажите в интернет на лаптопа на Джош. Всяка новинарска агенция на света бе публикувала съобщение за случилото се, но всички разказваха версии на същата тази лъжа. За появата на Нидхьог се съобщаваше само в уебсайтове и блогове, посветени на конспирациите, където имаше и треперещи кадри, заснети с мобилен телефон. Десетки постове отхвърляха видеоматериалите и снимките като фалшификати, сравнявайки ги със снимките на Саскуоч и чудовището от Лох Нес, които се бяха оказали измама. Но сега, разбира се, Софи започваше да подозира, че тези две създания вероятно също са истински.

Тя забърза да настигне Фламел и брат си.

— Стой наблизо, Софи — каза Никола. — Нямаш си представа в каква опасност се намираме.

— Постоянно ни го повтаряш — промърмори тя, макар че точно сега не можеше да си представи как нещата биха могли да се влошат още повече.

— Къде отиваме? — попита Джош. Още бе замаян след прилива на адреналин, а сега започваше и да трепери.

— Ей там — каза Никола, като кимна към една бяла каменна църква отляво.

Софи настигна брат си и забеляза, че е пребледнял и че челото му лъщи от пот. Тя го хвана за ръката и стисна леко.

— Как си?

Знаеше какво преживява; шумът, миризмите, звуците на града започваха да заливат наскоро Пробудените му сетива. Тя бе изпитала същото стресиращо претоварване на възприятията, когато Хеката я пробуди. Но Софи бе получила помощта на Вещицата от Ендор и Жана, за да се справи с пороя от чувства и усещания, а сега нямаше кой да помогне на брат й.

— Добре съм — каза бързо Джош. — Е, не чак толкова добре — призна той миг по-късно, като видя недоверчивото изражение на сестра си. Тя бе преминала през същото преобразяване и знаеше какво изпитва. — Просто всичко… — Той се помъчи да намери думи.

— … е прекалено — завърши Софи вместо него.

Джош кимна.

— Прекалено е — съгласи се той. — Мога дори да вкуся изгорелите газове на колите.

— Скоро нещата ще се нагодят и ще стане по-лесно — обеща му тя. — Или може би просто човек свиква.

— Не мисля, че някога ще мога да свикна с това — каза той, като вдигна глава и примижа срещу ярката слънчева светлина, пробиваща си път през синьо-черните облаци. Тя блестеше по мокрите улици и пронизваше очите му като с ножове. — Трябват ми слънчеви очила.

— Това е добра идея. — Софи изтича няколко крачки напред.

— Никола, почакай — извика тя.