Майкъл Скот - Вълшебницата

Пернел кимна в знак на съгласие.

— Но не колкото Сянката.

— Е, никой не е добър колкото нея — заяви Жана. — А ти къде си?

— Заседнала съм на Алкатраз. И имам проблеми — призна Пернел.

Лицето на Скати се приближи до това на приятелката й.

— Какви проблеми?

— Килиите са пълни с чудовища, а морето — с нереиди. Нерей пази водата, а един сфинкс броди по коридорите. Такива проблеми.

Усмивката на Жана д’Арк стана ослепителна.

— Е, щом имаш проблеми, трябва да ти помогнем!

— Боя се, че това е невъзможно — рече Пернел.

— Нали ти беше тази, която ме учеше едно време, че думата „невъзможно“ е безсмислена?

Пернел се усмихна.

— Наистина съм го казвала. Скати, познаваш ли някой в Сан Франциско, който би могъл да ми помогне? Трябва да се махна от този остров. Трябва да стигна до Никола.

— Никой, на когото да имам доверие. Може би някой от учениците ми…

— Не — прекъсна я Пернел. — Няма да подложа на опасност никой човек. Имам предвид някакъв Древен или Потомък, предан на нашата кауза.

Скати се замисли за минутка, после бавно поклати глава.

— Никой, на когото мога да имам доверие — повтори тя. Извърна глава и се заслуша в някакъв разговор зад себе си, а когато погледна пак към Пернел, свирепата й усмивка грееше. — Имаме план. Или по-скоро Франсис има план. Можеш ли да издържиш още малко? Ние идваме.

— „Ние“ ли? Кои „ние“? — попита Вълшебницата.

— Жана и аз. Идваме на Алкатраз.

— Как ще дойдете тук, щом не можете да стигнете дори до Лондон? — започна Пернел, но после водата затрепери и изведнъж безбройните призраци на Алкатраз изникнаха около нея, като вдигаха врява и зовяха за вниманието й. Връзката се разпадна.

Доктор Джон Дий стоеше пред големия прозорец на един от най-горните етажи на кулата „Кенъри Уорф“, лондонското седалище на „Енох Ентърпрайзис“. Посръбвайки билков чай от една димяща чаша, той гледаше как първите проблясъци на зората се появяват на източния хоризонт.

Изкъпан, с прибрана коса, облечен в шит по поръчка сив костюм, той изобщо не приличаше на мръсния скитник, появил се на охранителната будка на паркинга преди по-малко от час. Магьосника бе положил големи усилия да избегне камерите, а една простичка хипнотична магия бе приковала вниманието на пазача към черно-белите квадратчета на кръстословицата във вестника му. Дори и да искаше, мъжът не би могъл да откъсне поглед от нея. Като се криеше в сенките на празния паркинг, Дий стигна до частния асансьор и използва личния си код — 13071527, — за да се качи право горе в мансардните апартаменти.

Компанията на Дий „Енох Ентърпрайзис“ заемаше цял етаж от кулата „Кенъри Уорф“, най-високата сграда в Британия, разположена в самото сърце на лондонския финансов квартал. Магьосника имаше подобни офиси, разпръснати по целия свят, и макар че ги посещаваше рядко, поддържаше във всеки от тях луксозен частен апартамент. Във всеки офис имаше вграден висок сейф, който можеше да бъде отворен само с отпечатъка на дланта и сканиране на ретината на Дий. Сейфът съдържаше дрехи, пари в брой в подбрани валути, кредитни карти и множество паспорти с дузина различни имена. В миналото му се бе случвало да закъса без пари и дрехи и се бе заклел, че това никога няма да се повтори.

Едва когато вече стоеше под горещия душ и мръсната черна вода се стичаше от тялото му, той отдели време да обмисли възможностите пред себе си. Трябваше да признае, че са крайно ограничени.

Можеше да намери Алхимика, да го убие, да вземе липсващите страници и да плени близнаците.

Или можеше да бяга.

Би могъл да се измъкне от Британия с фалшив паспорт, да се скрие в някое спокойно затънтено кътче и да прекара остатъка от живота си в страх, без да може да използва аурата си, за да не разкрие своето местоположение, постоянно да се озърта през рамо и да чака кога ще се появи някой от господарите му и ще го пипне. В мига щом докоснеха голата му плът, магията щеше да се развали и той щеше да се състари и да умре. А може би щяха да изпълнят обещанието си: да го направят смъртен и да позволят на неговите почти петстотин години да разядат физическото му тяло… а после, в последния миг, на невероятно стара възраст, да му върнат пак безсмъртието. Дий потрепери. Това щеше да си е същинска смърт.

Излезе изпод душа, избърса с длан запотеното огледало и се втренчи в отражението си. Въобразяваше ли си, или наистина по челото и край очите му се бяха появили нови бръчици? Той бе прекарал цели векове в бягство — бягаше от опасности или преследваше Алхимика и други като него. Беше се спотайвал и крил, треперейки от страх пред своите Древни господари, и изпълняваше повелите им безпрекословно. Кондензирани капки потекоха по огледалото, създавайки впечатлението, че Дий плаче. Но Магьосника вече не плачеше; за последен път бе проливал сълзи при смъртта на невръстния си син Никола през 1597 година.