Майкъл Скот - Некромантът

Магьосника се усмихна.

— Любопитството ни учи. — Той опря лакти на металния парапет и се втренчи в затворения вход към басейна. — Ако можех да използвам силите си, щях…

— Ако дори си помислиш да използваш силите си, ще привлечеш насам всичко в този град — напомни му Деър — и този път няма да те спасявам.

Дий хвърли бърз поглед към нея.

— Ти? Да си ме спасила? Така ли си мислиш?

Вирджиния завъртя флейтата в пръстите си като параден жезъл.

— Спасих те. Може би щеше да успееш да се справиш с един-двама от тях, но там имаше стотици създания. Сигурно всеки кукубутски клан в Европа е дошъл тук. Видях даже няколко Торк Мадра, а ти знаеш колко опасни са хората-кучета. Щяха да те заловят и да предадат по-голямата част от теб на господарите ти.

— По-голямата част от мен ли? — Дий преглътна тежко, щом в ума му изникна внезапен образ.

Усмивката на Вирджиния бе свирепа.

— Сигурна съм, че щяха да си гризнат малко от теб по пътя. Просто за да те опитат какъв си на вкус.

Дий потрепери.

— Мразя кукубутите.

— Можеш да си сигурен, че в момента и те те мразят. Враговете ти се множат с всеки изминал час.

— Ти също си им враг — каза Дий.

— Не съм. — Вирджиния отново завъртя флейтата. — Те изобщо не ме видяха. Ще обвинят теб.

Дий поклати глава с възхищение.

— Бях забравил каква безмилостна противница си. Трябваше да обединим сили още преди векове; заедно бихме могли да управляваме света.

— Все още можем — съгласи се Деър, — но в настоящия момент трябва да измислиш начин да отворим портата. Наблюдават ни.

Дий не помръдна; само едно внезапно стягане на раменете издаде напрежението му.

— Къде? Кой?

Жената кимна към отразяващата повърхност на черната вода пред тях.

Дий се взря напрегнато, преди накрая да каже:

— Две птици, летящи високо… но птиците не летят нощем и със сигурност не летят в идеални окръжности.

— Прекалено високо са, за да видим какви са точно — каза Вирджиния, — но се обзалагам, че са гарвани.

— Гарвани ли? — Дий облиза нервно устни. — Е, в „Лондонския Тауър“ живеят гарвани…

— Които са с подрязани крила, за да не летят — напомни му Вирджиния. — Тези птици не са естествени. Което означава…

— Птиците на Один — прошепна Дий.

— А това ще рече, че вълците на Один, Гери и Фреки, сигурно също не са далеч. — Вирджиния се усмихна невинно — Какво означаваха имената им? Ах, да: Лаком и Ненаситен. Толкова се радвам, че не преследват мен.

Изведнъж аурата на английския магьосник пламна в яркожълто около него, нашарвайки стените в кехлибарена светлина и черни сенки; вонята на сяра изпълни нощния въздух.

— Какво правиш? — извика тревожно Вирджиния Деър. — Издаде местоположението ни! — Още докато го изричаше, в далечината се надигнаха вой и ликуващи крясъци. Кукубутите се бяха събудили.

— Аз убих Хеката и унищожих Световното дърво — сопна се Дий. — А Один я обичаше. Той няма да иска да ме залови и да ме предаде на Древните, ще иска да ме убие и ще го прави много дълго. Отмина времето за предпазливост и потайност: трябва да се махаме оттук веднага! — Жълтата аура на Дий потече от тялото му към тъмната вода и тя моментално се втвърди в мръсен жълт лед. Магьосника прескочи парапета и се приземи уверено върху замръзналата повърхност. Тя изскърца и под краката му се появи фина мрежа от пукнатини, но ледът издържа. Магьосника вдигна поглед към жената. — Това е последната ти възможност да решиш.

— Нима имам някакъв избор? — Лицето на Деър се изкриви в грозна гримаса на ярост. — Вече съм омърсена от вонята ти. — Тя прескочи леко парапета и се приземи до Магьосника. После пристъпи към него и опря края на флейтата в гърлото му, като притисна силно адамовата му ябълка и избута брадичката му нагоре. Дий се опита да преглътне, но не успя. — Не ме предавай, доктор Джон Дий — прошепна Вирджиния Деър. — Не допускай грешката да ме включиш в списъка на враговете си.

— Обещах ти нещо — изпъшка Дий.

— Гледай да изпълниш обещанието си: искам да управлявам този свят.

Дий понечи да кимне… но внезапно зърна двата огромни гарвана, които връхлитаха безшумно от нощното небе, протегнали острите си нокти и клюнове.

Джош седеше до Нитен, който управляваше черната лимузина с лявата си ръка. С дясната държеше дълъг нож в черна лакирана кания, положена в скута му. На задната седалка Никола се бе облегнал на Пернел; Софи и Ифа седяха с лице към тях. Очите на Алхимика бяха затворени, главата му бе отпусната на рамото на жена му, а пръстите му леко докосваха дланта й.