Майкъл Скот - Некромантът

— Гилгамеш каза, че другите близнаци не са преживели Пробуждането. Вие сте ги пробудили, съзнавайки, че най-вероятно ще умрат.

— Някои оцеляха — каза студено Пернел. — Но никога не сме насилвали когото и да било да минава през Пробуждането. Обяснявахме им рисковете. Всички близнаци ги приеха — и то с радост — добави тя.

— Е, мен не ме предупредихте — рече ядосано Софи.

— А имаше ли време? — попита Пернел. — От момента, в който Дий нахлу в книжарницата миналия четвъртък, събитията се случват шеметно.

— Трябваше да ме предупредите — настоя Софи.

— А ако те бяхме предупредили за рисковете, какво щеше да решиш? Какво щеше да направиш? — Пернел направи крачка към Софи и се вгледа в очите й. — Ти си добро момиче, Софи Нюман. Ти си Сребро — също като Жана. Също като нея си грижовна и внимателна и също като нея щеше да поискаш да сториш онова, което е правилно. Ако ние с Никола бяхме изчакали до Лита и ти бяхме обяснили положението, както планирахме, вярвам, че щеше да се съгласиш да бъдеш пробудена.

Софи отвори уста, за да отвърне, после пак я затвори. Пернел беше права; дори да бе знаела за рисковете, пак щеше да го направи.

— А Джош щеше ли да се съгласи? — попита Пернел толкова тихо, че момичето трябваше да напрегне слух, за да я чуе.

Софи се обърна и погледна към брат си. Нямаше нужда от размисъл, за да стигне до отговора: ако знаеше за рисковете, Джош изобщо не би се опитал да мине през Пробуждането. Въпреки че се надуваше и перчеше, не бе никак смел. Но после тя се сети какво бе направил в Париж и в Лондон: и в двата града бе показал необикновена храброст. Това бе един нов Джош, какъвто не бе виждала преди. Старият Джош, брат й от миналата седмица, никога не би извършил тези неща. Дори не би се опитал.

— Затова си мисля, че е най-добре да не му казваш за Прометей — заключи Пернел. — Да не го плашим.

Пазачите изпопадаха при почти недоловимите звуци от флейтата на Вирджиния Деър. Тя остави един от тях буден, хипнотизирайки го с древна индианска приспивна песен, и той покорно изключи охранителните камери, обезвреди алармите и отвори вратите, за да ги пусне вътре с Дий. Унасящата мелодия завърши с една-единствена пронизителна нота, от която пазачът се свлече в безсъзнание на пода със страдалчески изкривено лице.

Магьосника мина през сгърченото тяло, огледа спящите пазачи и кимна одобрително. Обърна се и се взря във флейтата, като наклони глава да види леките спирални шарки по инструмента.

— Винаги съм бил очарован от флейтата ти — каза той. — Но ти никога не си ми казвала откъде я имаш.

— Не съм — рече твърдо Деър и се извърна, слагайки край на разговора.

Дий последва жената през празния „Лондонски Тауър“.

— Подарък от господаря ти, може би? — настоя той.

— Нямам господар — каза тя бавно. После хвърли поглед през рамо; очите й бяха студени и гневни. — Но ти, разбира се, знаеш това.

— Ах, вярно; ти го беше убила.

— Само глупаците убиват Древни — тросна се Вирджиния. — А аз не съм глупачка… за разлика от теб!

Дий сви рамене.

— За Хеката ли говориш? Стореното — сторено. Вече не мога да го променя. А и строго погледнато, аз не съм я убил — Игдразил падна върху нея.

— Винаги си бил майстор в разтягането на локуми, Джон — рече тихо Вирджиния. — Дори Шекспир каза, че е трябвало да станеш драматург. Чух, че си се срещнал с него и Сарацинския рицар и че това не ти се е отразило добре — добави тя с лукава усмивка.

Дий настигна безсмъртната и закрачи редом с нея.

— Знаеше ли, че са в града?

— Смятам, че съм длъжна да знам с кого живея в един град. — Двамата излязоха отново под нощното небе. Точно пред тях се издигаше червено-черна сграда в тюдорски стил. Ясно се чуваше плискането на водата в камъните и въздухът миришеше на влага. — Шекспир живее тук от шестнайсети век; Паламед ту идва, ту си отива. — Деър премина по каменните плочи, без да издава никакъв шум с плоските си кожени мокасини. Наведе се през металния парапет и погледна надолу към черната вода в басейна; после посочи към един сводест отвор на отсрещната стена, който бе преграден с тежка на вид метална порта. Двете крила на портата бяха провиснали в средата и през пролуките се виждаше втори черен басейн. — А сега се готвиш да ми кажеш, че входът за Сенкоцарството е в басейна зад онази порта?

— Да. Никога ли не си идвала тук? — попита изненадано Дий.

— Никога не съм притежавала твоето опасно любопитство — каза тя.