Майкъл Скот - Некромантът

Италианецът и по-рано бе попадал в подобни ситуации, когато единственото, което го делеше от смъртта, бе умът му и ловкото боравене с думите. Беше изпълнявал ролята на посланик в бляскавите дворове на Франция и Испания, където една погрешна дума или неуместен поглед можеше да доведе до гибел. По-късно бе оцелял в смъртоносния папски двор и в дори още по-безмилостния и опасен свят на Борджиите, където убийствата и отравянията бяха нещо обичайно. Древният, който седеше сега срещу него в съвсем човешки облик — с изключение на опашката и изцяло черните очи, — можеше да е на десет хиляди и повече години, но Макиавели бе открил, че кажи-речи всяко същество, на което е попадал в този свят или в близките Сенкоцарства, е движено от едни и същи нужди и желания. Най-ранните митове на човечеството бяха пълни с истории, показващи колко дребнави могат да бъдат боговете. Твърдеше се, че те са създали човека по свой образ и подобие. Ако това бе вярно, значи човеците бяха наследили недостатъците и слабостите на същите тези богове.

Опашката на Кукулкан потръпваше, докато Древния чакаше отговор.

Накрая Макиавели се усмихна и каза:

— Били може и да ми е намекнал да избягвам темата за опашката. — Видя с крайчеца на окото си как американският безсмъртен зажумя от ужас. — Макар че трябва да кажа — добави той, — че това е една от най-прекрасните опашки, които съм виждал.

Били Хлапето се опули и ченето му увисна. Той стоеше зад дясното рамо на италианеца, с лице към Древния, но сега бавно и внимателно отстъпи настрани. Беше участвал в достатъчно престрелки, за да знае, че не е добра идея да стоиш зад мишена.

— А много опашки ли си виждал? — попита дребният белобрад мъж. Тънките му устни почти не се виждаха, така че устата му приличаше на хоризонтална цепка, а напълно черните му очи бяха впити в лицето на Макиавели.

— Много както в този свят, така и в Сенкоцарствата. Винаги съм имал слабост към красиви неща — добави италианецът. — От векове колекционирам антики и дълги години едно от най-ценните ми притежания бе маска на племето абелам от Папуа-Нова Гвинея. Беше украсена с най-великолепните пера от райска птица.

— Прекрасна птица — съгласи се Кукулкан.

— Обаче смятам, че вашето оперение е по-красиво — добави Макиавели.

— Ако мислех, че се опитваш да ме ласкаеш, щях да те поразя намясто. — Лицето на стареца се промени леко.

Били направи още една крачка встрани.

— Искате да знаете дали лъжа, така ли? — попита Макиавели.

Кукулкан наклони глава на една страна, целият в слух.

— Вашите пера по-красиви ли са от тези на райската птица? — попита италианецът.

— Ама разбира се — отвърна Древния.

— Значи просто съобщавах един факт. Открил съм, че истината обикновено е най-лесният начин — каза безсмъртният. — Глупаците лъжат, умните се придържат към истината.

— Господарят ти каза, че си… сложна личност — рече Кукулкан след дълга пауза.

— Не знаех, че познавате господаря ми — каза Макиавели. — Макар че не би трябвало да се изненадвам; предполагам, че повечето Древни се познават помежду си.

— Не всички — отвърна Кукулкан. — Все още се изненадвам от време на време, когато някой, за когото не съм чувал от хилядолетия, се появи отново в това Сенкоцарство. — Той завъртя глава да погледне през огромния прозорец, който заемаше една от стените. От този ъгъл, със закривения си нос и волевата си брадичка, Древния напомни на Макиавели за каменните статуи, които бе виждал издялани по стените на храмовете из цяла Южна Америка. — Ние с твоя господар сме свързани — каза тихо Кукулкан, като погледна към италианеца. — Не с кръв или с родство, а с връзки, изковани в борба и нещастия. За мен е чест да го наричам свой брат.

— Мога ли да попитам откъде познавате господаря ми?

— В ужасните дни след потъването на Дану Талис оцелелите поеха на път с остатъците от нашата някога велика флота от метални кораби. Дълги дни се носихме по морета, кипнали от лава. Въздухът бе мръсен и вонеше на сяра, а от небето се сипеха горящи въглени и вряла вода. Когато моят кораб се блъсна в новообразуван риф от лава и потъна, аз бях единственият оцелял. Твоят господар обърна кораба си въпреки нежеланието на екипажа, само за да ме спаси, макар че бе от друг клан и каста. Делеше с мен храната и водата си, а когато се отчайвах, ме развличаше с разкази за света, какъвто е бил, и за света, какъвто ще бъде. Учеше ме, че от унищожението на Дану Талис ще се роди нов свят — нито по-добър, нито по-лош от стария. Твоят господар ме промени, накара ме да осъзная потенциала на новата човешка раса. Каза ми, че имаме нужда от тях, за да оцелеем. Аз му повярвах. — Кукулкан се изправи и закрачи из стаята, а опашката му шумолеше по пода зад него. — И още му вярвам.