Майкъл Скот - Некромантът

— Аз бях единствено дете — каза той. — Винаги съм искал да имам брат.

— Е, сега имаш двама.

Таксито сви в един празен паркинг и фаровете осветиха рошава фигура, кацнала като птица върху дървена маса за пикник.

— Уил — каза радостно Сен Жермен. Отвори вратата, още преди колата да е спряла съвсем, и изскочи навън.

Шекспир слезе от масата и двамата се изгледаха за миг, а после се поклониха дълбоко един на друг — макар че поклонът на Барда бе по-скован от пищния театрален жест на французина.

Бледите очи на Шекспир бяха неспокойни, когато погледна към приятеля си.

— Добре дошъл в Шеруудската гора. — Той потрепери и добави: — Мразя това място.

— Добре дошли в „Пойнт Рейес“ 43 43 Национален парк в Калифорния. — Б.пр. — каза Нитен.

Софи и Джош погледнаха през прозорците на колата. Не се виждаше нищо. Макар че когато тръгнаха от Саусалито, грееше ярко слънце и това продължи през по-голямата част от пътуването им по магистрала 101 и булевард „Сър Франсис Дрейк“, малко преди да минат през Инвърнес, бяха започнали да се появяват мъгляви пипалца. После, със стряскаща внезапност откъм морето плъзна гъста мъгла, която обви пейзажа в облаци с дъх на сол.

Джош натисна бутона за сваляне на стъклото. Въздухът, който нахлу в колата, бе студен, но момчето подаде глава навън и се опита да различи нещо в полумрака.

— Затвори прозореца — сопна се Ифа. — Ще замръзна.

— Ти си вампирка на десет хиляди години — каза Софи с усмивка, развеселена от реакцията на жената. — Не би трябвало да усещаш студа.

— Мразя тази влага — изсумтя Ифа. — Ето защо винаги съм предпочитала места с топъл климат.

Пернел се размърда. Никола дремеше, отпуснал глава на рамото й.

— Мислех, че вашата раса не се влияе от климата.

— Някои, може би — каза Ифа. — Но не и аз. — Тя вдигна ръка и запретна ръкава си. Косъмчетата по бледата й плът бяха настръхнали. — Защо мислиш, че двете със Скатах напуснахме Шотландия и не се върнахме повече? Не можехме да понасяме дъжда.

Джош прибра главата си и натисна бутона, за да вдигне стъклото. В косата му блестяха капки студена влага. Той погледна към Нитен, а после посочи към гъстата мъгла, кълбяща се пред колата.

— Не мислиш ли, че трябва да намалиш? — рече той нервно.

— Аз изобщо не мога да видя пътя — как разбираш накъде отиваме?

Очите на Нитен не помръднаха, но лека усмивка изкриви устните му.

— Не се нуждая от очите си, за да разбера накъде отивам.

— Нямам представа какво означава това — рече Джош. — Някакъв нинджа трик ли е?

Нитен стрелна Джош с предупредителен поглед.

— Каквото и да правиш, не споменавай…

Беше прекалено късно. На задната седалка Ифа се размърда.

— Нинджи — изфуча тя. — Защо всички са се вманиачили по тези нинджи? Те никога не са били толкова добри. А и бяха страхливци, които се промъкват по черни пижами, за да пронижат жертвите си с отровни стрелички. Мразя нинджите — те нямат чест.

— Скатах каза, че се опитала да ги обучава, но те никога не са били толкова добри — добави Софи.

— Трябваше да стои далеч от тях — сопна се Ифа. — Те бяха нейни ученици, докато не решиха, че са узнали всичките й тайни, а после се опитаха да я убият. — Тя нададе приглушен смях.

— Това беше грешка — добави мрачно.

— Какво стана? — попита Джош, но Ифа извърна лице към прозореца с отнесен поглед. Той погледна към шофьора. — Какво стана? — попита пак. Любопитно му беше; винаги бе смятал нинджите за страхотни и сега имаше възможност да научи нещо за тях от човек, който в действителност ги е виждал и се е бил с тях.

— Не ти трябва да знаеш — промърмори Нитен. — Когато Скатах приключи с тях, Ифа настоя да догонят малцината оцелели.

— Дребният мъж посочи през предното стъкло, сменяйки темата. — Какво виждаш?

— Мъгла — каза Джош.

— Погледни пак — подтикна го Нитен.

Джош се втренчи напрегнато. На сантиметри пред колата пътят изчезваше в кълбяща се стена от влажни сиви облаци.

— Няма нищо за виждане — каза той накрая, като се мъчеше да разбере накъде клони японският безсмъртен.

— Винаги има какво да се види, стига да знаеш как да гледаш — отбеляза Нитен. Надигна леко глава и посочи с брадичката си.

— Погледни от двете страни на пътя, виждаш ли как мъглата се вие на кълбета? А сега погледни право напред и виж как се движи там.

Джош присви очи, взирайки се през стъклото, и изведнъж забеляза нещо странно.

— Изглежда, че пред нас се движи по-бързо, отколкото отстрани.