Майкъл Скот - Некромантът

— Колко му остава? — попита безцеремонно Ифа.

Бледите очи на Фламел се отвориха и той се поизправи.

— Достатъчно — отвърна Алхимика с пресеклив глас. Изкашля се и заговори пак, този път по-силно. — Той още не е мъртъв и със сигурност не е глух.

Зъбите на Ифа проблеснаха в бърза усмивка и за миг тя заприлича досущ на сестра си.

— Защо си тук? — тросна се Пернел.

— Искам да си върна сестрата — каза Ифа с глас, също толкова леден като този на Вълшебницата.

— Тя, изглежда, е заседнала в миналото — рече Никола.

— Чичо ми Прометей ще ме заведе при Хронос; ще го накарам да издърпа Скатах…

— И Жана — вметна бързо Пернел.

— И Жана — добави неохотно Ифа. — Ще го накарам да ги издърпа и двете от миналото и да ги върне тук.

Софи се отблъсна от вратата и се завъртя в седалката, за да погледне към жената-воин. При името Хронос главата й се бе изпълнила със спомените на Вещицата от Ендор. Вещицата познаваше Древния Хронос, знаеше какво представлява и на какво е способен. Едно време бе сключила сделка с него и бе заплатила ужасна цена.

— Хронос ще иска ли нещо в замяна? — попита тя предпазливо, като се мъчеше да запази гласа си неутрален.

— Да. — Ифа сви рамене и отново бутна тъмните си очила нагоре. — Чичо ми ще се погрижи за това. Той е един от най-могъщите Древни — добави тя гордо.

— И ти очакваш Хронос да върне сестра ти и Жана от миналото само защото Прометей го е помолил? — Фламел избухна в смях, който прозвуча като кашлица. Опита да се усмихне, но не успя. — Ами ако откаже?

Ифа оголи свирепите си вампирски зъби.

— Тогава сама ще говоря с него. Досега никой нищо не ми е отказвал.

— Освен Скатах — обади се Софи много тихо.

Червенокосата жена-воин се обърна да изгледа момичето и дълго време единственият звук в колата бе съскането на гумите по пътя.

— Освен Скатах — призна тя накрая с нотка на ужасна загуба в гласа.

— Какво стана? — попита Софи.

Ифа премигна и за секунда зелените й очи станаха кървавочервени. После тя се извъртя в седалката си, за да погледне към Джош.

— Той е твой близнак — каза вампирката. — Какво ще направиш, ако го загубиш?

— Да го загубя ли? — Софи поклати глава неразбиращо. — Как така да го загубя?

— Ако той се обърне срещу теб, намрази те…

Джош опита да се засмее, но после осъзна, че жената не се шегува.

— Никога не бих… — започна той.

— И Скатах казваше същото — прекъсна го Ифа. Впери очи в Софи. — Ти не отговори на въпроса ми: какво ще направиш, ако загубиш брат си, ако той изведнъж те намрази? Ще се отречеш ли от него?

— Никога — прошепна Софи. Самата мисъл за това бе смразяваща и предизвикваше гадене в стомаха й.

Ифа кимна бавно, после се облегна и затвори очи, отпуснала длани върху бедрата си.

— Аз загубих Скатах, но никога не съм се отричала от нея. Прекарах десет хиляди години в това Сенкоцарство, чакайки подходящ момент да й кажа, да й покажа, че никога не съм преставала да я обичам.

Колата сви на север по магистрала 101 и увеличи скоростта. Чуваше се само бученето на гумите по асфалта. После Пернел се приведе напред и докосна коляното на вампирката. Във въздуха пропука статично електричество.

— Значи обичаш сестра си?

— Да.

— Тя не те обича — каза тихо Вълшебницата.

— Няма значение.

Продължиха да пътуват в мълчание, а после Пернел заговори много тихо, почти шепнешком. Очите й блестяха от влага.

— Може би грешно сме те преценили. Извинявам се, ако е така.

Ифа се изсмя.

— Не, не сте ме преценили грешно, Вълшебнице. Наистина съм толкова лоша, колкото ме изкарват.

Джош се обърна в предната седалка.

— Хей, не каза ли току-що, че си прекарала десет хиляди години на този свят?

Софи кимна. Бе знаела какво точно ще попита той, а знаеше и отговора.

— Но нали си близначка на Скати, а тя казва, че е на две хиляди, петстотин и седемнайсет години. Как може ти да си на десет хиляди?

— Скатах лъже — рече простичко Ифа и поклати глава. — Тя е ужасна лъжкиня. По-добре не вярвайте и на дума от това, което ви казва.

— Предполагам, че Били ти е казал да не споменаваш за опашката? — рече Кукулкан, седнал на извит каменен стол, по който бяха изсечени зловещи ухилени лица. Ярко оцветената перната опашка лежеше навита в краката му и краят й потупваше тихичко по пода.

Николо Макиавели се облегна в пищния ръчно резбован дървен трон, сложи лакти върху страничните му подпори и събра ръце пред лицето си с допрени пръсти. Обзе го чувство на покой, а фактът, че не ги бяха убили моментално, му даваше причина да се надява. Той вдиша бавно и дълбоко, за да се успокои, преди да отговори.