Майкъл Скот - Некромантът

— Дори своето безсмъртие?

— Дори и него. Какъв смисъл има да живея вечно, ако не съм с жената, която обичам?

За миг неизмерима тъга премина по лицето на рицаря.

— Разбирам те — каза той тихо.

— Това е моят приятел Ма-ка-теуи-ме-ши-ке-кекуа 29 29 Вожд на индианците сиукси. — Б.пр. — рече Били Хлапето, докато малката моторница се носеше през залива на Сан Франциско.

Мъжът с острите черти кимна на Макиавели.

— По-удобно ще ти е да ме наричаш Черния ястреб — каза той провлачено.

Беше облечен, подобно на Били, в избелели джинси, стари каубойски ботуши и тениска. Но за разлика от Хлапето, който бе слаб, та чак мършав, Черния ястреб бе планина от мускули. Управляваше подскачащата моторница с лекота.

Били го потупа по рамото.

— Карай натам; колата ми е на кей…

— Проверих. Колата ти я няма — рече Черния ястреб, после се изсмя високо при вида на потресената физиономия на Били.

— Открадната! Някой е откраднал колата ми! — Той се обърна към италианеца. — Ама това е… това е престъпление!

Макиавели запази лицето си безизразно.

— Обзалагам се, че Вълшебницата я е взела.

Били закима ожесточено.

— Бас държа, че си прав. Тя обаче ще я пази, нали? Тоест знае, че е класическа кола, и ще се отнася към нея с нужното внимание?

Макиавели улови погледа на Черния ястреб и трябваше бързо да извърне очи, за да не се засмее.

— Май четох някъде, че Пернел едва наскоро се е научила да шофира — рече той невинно.

Били се свлече до борда на лодката като поразен.

— Тя ще я съсипе! Ще потроши предавките и сигурно ще ожули гумите в тротоара. Знаеш ли колко трудно се намират такива бели гуми?

— Ако това е някаква утеха за теб — каза Черния ястреб с усмивка, — след около час вече няма да имаш нужда от кола. За последен път съм виждал господаря ни толкова ядосан през април 1906-а… а ти знаеш какво стана тогава 30 30 На 18 април 1906 година е било голямото земетресение в Сан Франциско. — Б.пр. .

Били сприхаво му се озъби.

— Е, не виждам на какво толкова се радваш. Щях да ти оставя колата в завещанието си.

— Благодаря — каза Черния ястреб и сви рамене. — Но аз не си падам по тъндърбърди. Предпочитам мустанги.

Софи скочи от стола си, щом видя Джош да отваря вратата на шофьора и да слиза от червения тъндърбърд. Ръката на Ифа легна на рамото й и го стисна лекичко, но предупреждението бе ясно: не биваше да мърда. Пернел излезе от задната част на колата, а Никола бавно отвори вратата на мястото до шофьора. Трябваха му няколко секунди, докато се изправи.

Нитен се появи до Ифа, хванал леко в ръце два японски меча, единият — по-дълъг, другият — по-къс.

— Спокойно — каза той тихо и Софи не бе сигурна дали говори на нея или на Ифа.

— Софи, добре ли си? — Джош понечи да пристъпи напред, но Никола протегна ръка и го спря.

— Добре съм — извика тя и гласът й отекна над водата. Пристанът се намираше малко по-високо от лодката и лицето на Софи бе на едно ниво с това на близнака й. Деляха ги по-малко от три метра. Без да обръща глава, тя рече: — Казах ти, че ще ме намери.

— Той е пълен с изненади — промърмори Ифа, после повиши глас. — Как ме открихте? — извика тя, обръщайки се към Джош, но й отговори Пернел, която заобиколи съпруга си и застана на самия край на кея.

— Нямаш много приятели в Америка, Ифа — каза Вълшебницата, — а в този град са още по-малко. Нямаше къде да отидеш… освен при Майстора на меча, разбира се. — Тя се поклони леко на японеца, прилепила ръце към тялото си.

— Вълшебнице — отвърна й той. — Чувал съм много за теб, а също и за съпруга ти. — После повтори нейния поклон, привеждайки глава, но очите му не се откъснаха от нейните.

— По-рано посетихме доджото ти и разбрахме, че не си бил на сутрешните уроци. После минахме покрай дома ти: в мига щом видях, че вестникът е още на алеята, разбрах, че не си там.

— Имаш домашния ми адрес? — рече той предпазливо.

— Знам всичко за теб, Майсторе на меча.

— Как разбра, че съм тук? — попита той.

— През повечето уикенди идваш да работиш по лодката.

— Откъде знаеш?

Пернел се усмихна, но не отговори.

— Не осъзнавах, че съм станал човек на навика и рутината.

— Нитен се поклони отново. — Няма нищо по-опасно от това за един воин. Не осъзнавах също така, че ме наблюдават — добави той.

— Не всички мои шпиони са хора — рече Вълшебницата.

— Въпреки това би трябвало да ги забележа. Сигурно съм станал ленив на стари години.