Джефри Дивър - Сенчеста зона

Облекчението замени паниката, но гневът към него самия остана. Погледът на Сакс му се стори някак зловещ, гледаше го, но изглежда не го виждаше.

— Говоря от лаптопа на един от работниците на електрокомпанията. Виждаш ли ме?

— Да, да. Добре ли си?

— Носът ми се напълни с гадна вода. Но иначе съм добре.

— Какво стана? Имаше ли дъга? — продължи да я разпитва той.

— Не беше дъга. Батерията не беше свързана. Момчетата от „Алгонкуин“ ми казаха, че нямало достатъчно напрежение за това. Ето какво се случи: нашият човек е заложил бомба. Явно не е трудно да превърнеш една батерия в бомба. Запечатваш клапите и я презареждаш. Образува се водород.

— Прегледаха ли те?

— Не, няма нужда. Трясъкът беше силен, но експлозията — слаба. Нямам дори една синина. Вълната ме потопи, но успях да задържа вратата над повърхността. Мисля, че спасих уликите.

— Браво, Аме… — изведнъж млъкна. По някаква причина още преди години двамата бяха сключили негласно споразумение никога да не използват малките си имена. Този път за малко да наруши това условие. — Добре. Значи е влязъл оттам.

— Няма как иначе.

Райм видя Том да се приближава към него с апарата за кръвното налягане. Наведе се и го сложи на ръката му.

— Остави сега…

— Млъквай, Райм! — извика Том и го остави безмълвен от изненада. — Зачервен си и се потиш.

— Защото на местопрестъплението току-що имаше произшествие, Том.

— Боли ли те глава?

Болеше. Но той отрече.

— Не ме лъжи!

— Само малко. Не е проблем.

Том постави стетоскопа на ръката му.

— Извинявай, Амелия, но трябва да остане спокоен за трийсет секунди.

— Разбира се.

Райм понечи да протестира отново, но съобрази, че колкото по-бързо приключат с кръвното, толкова по-скоро ще се върне към работата си.

Загледа се в Том. Най-после болногледачът вдигна глава и отлепи шумно велкрото.

— Високо е. И искам да съм сигурен, че няма да се качи още. Сега трябва да се погрижа за някои неща.

Учтив евфемизъм за това, което Райм наричаше директно „пикнята и лайната“.

— Какво става там, Том? — попита Сакс. — Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Райм вместо него, като внимаваше гласът му да звучи нормално. Побърза да прикрие факта, че се чувства странно уязвим и слаб. Никога нямаше да си признае, че причината за състоянието му беше мисълта, че можеше да я загуби. Защото се срамуваше от това.

— Кръвното му се е повишило — каза Том.

— Добре, стига вече. Сакс, донеси ми уликите. До половин час да си тук.

Том беше готов да прекъсне връзката, когато нещо в главата на Райм прищрака. Прищракването не беше физическо, разбира се.

— Чакай — извика силно, обръщайки се едновременно към Том и Сакс.

— Линкълн! — погледна го остро болногледачът.

— Моля те, Том, само две минути. Важно е.

Учтивата молба накара Том да застане нащрек, но той кимна неохотно.

— Рон търси мястото, откъдето извършителят е влязъл в тунела, нали?

— Да.

— При теб ли е в момента?

Тя се огледа наоколо.

— Да.

— Нека застане пред камерата.

Той чу, че Сакс извика полицая, и след няколко секунди го видя на екрана.

— Да, сър?

— Откри ли откъде извършителят е влязъл в подстанцията?

— Ъхъ.

— „Ъхъ“ ли? Откъде го измисли това, новобранец? И какво означава?

— Извинете, сър! Да, открих го.

— Къде?

— В една от алеите по-нагоре има шахта. За достъп до тръбите за парното. Каналът не води до самата подстанция, но двайсетина стъпки по-надолу, може би трийсет, открих решетка. Някой е изрязал отвор в нея, достатъчно голям, за да премине човек. После отново я е заварил, но си личи ясно къде е рязана.

— Наскоро ли е станало?

— Да.

— Защото не си видял ръжда по срязаните места?

— Ъхъ, имам предвид да. Проходът води до тунела. Тунелът е много стар. Сигурно някога оттам са доставяли въглища, но е било отдавна. От него се стига до металната врата, която Амелия свали. Бях в тунела, когато тя я свали, и видях светлина, после чух взрив и писъка й. Промуших се през отвора и след миг бях при нея.

Грубостта на Райм моментално изчезна.

— Благодаря, Пуласки.

Настъпи неловка тишина. Похвалите на Райм бяха толкова редки, че хората му не знаеха как да реагират.

— Внимавах да не замърся мястото на престъплението, сър.

— Щом се отнася до човешки живот, не мисли за замърсяването. Не го забравяй!

— Да, сър.

Райм продължи:

— Значи влезе в шахтата, премина през срязаната решетка и после през тунела.

— Точно така, сър.