Джефри Дивър - Сенчеста зона

След миг колебание тя хвана оръжието си, стъпи на пода и изохка.

— Сакс? Какво става?

Сакс бе пропуснала да види, че подът е покрит с няколко сантиметра мръсна вода. Нямаше как да я забележи през димната завеса.

— Вода, Райм. Не очаквах да има вода. Виж — тя фокусира камерата върху една тръба на три метра над главата си, откъдето капеше водата.

Ето откъде идваше звукът. Не беше часовник, а капки. Мисълта за вода в електрическа подстанция беше толкова неуместна… и толкова опасна… че кожата й настръхна.

— Може да се е спукала от ударната вълна?

— Не. Той е пробил дупка. Виждам я. Две дупки. Водата от втората се стича по стената… и пълни помещението.

Не беше ли и водата добър проводник като метала, запита се тя и се огледа. Стоеше в средата на цяло езеро, точно до кабелите, връзките и комутаторите и над един знак с надпис:

Внимание! Опасност!

138 000 волта

Гласът на Райм я стресна:

— Наводнява сутерена, за да унищожи уликите.

— Взе ми думите от устата.

— Какво е онова, Сакс? Ето там. Не го виждам добре. Онази кутия. Погледни надясно… да, точно там. Какво е това?

Най-после!

— Това е батерията, Райм. Поддържащата батерия.

— Заредена ли е?

— Казват, че е заредена. Но аз не…

Тя нагази смело във водата и я огледа внимателно. Съдейки по показателите, батерията наистина беше заредена. Дори изглеждаше презаредена. Стрелката сочеше сто процента. Припомни си думите на служителя от „Алгонкуин“: да не се страхува, защото батерията била изолирана.

Но тя не беше. Сакс знаеше как трябва да изглеждат предпазителите на батерията, но там нямаше нищо подобно. Двете метални клеми бяха непокрити.

— Водата се покачва. След няколко минути ще достигне до клемите.

— Има ли достатъчно ток, за да предизвика една от онези дъги?

— Не знам, Райм.

— Сигурно има — промърмори той. — Ще я използва, за да унищожи следа, която би могла да ни отведе до него. Нещо, което не е могъл да вземе със себе си или да изличи, докато е бил там. Можеш ли да спреш водата?

Тя се огледа.

— Не виждам кранове… Чакай малко — продължи да оглежда внимателно помещението. — Не виждам и какво би искал да унищожи.

В този момент го забеляза. Точно зад батерията, на четири стъпки от пода, имаше врата. Не беше голяма — квадрат със страна около четирийсет сантиметра.

— Открих го, Райм. Открих как е влязъл тук.

— Трябва да е някакъв канал или тунел. Остави го. Пуласки ще го проследи откъм улицата. Хайде, излизай от там.

— Не, Райм, погледни. Отворът е много тесен. Трябвало е да лази, за да се провре. Няма начин да не е оставил ясни следи. Влакна, косми, ДНК. Защо иначе ще иска да го вдигне във въздуха?

Райм се поколеба. Знаеше, че тя е права, но не искаше да рискува и да я остави там при положение, че имаше вероятност за нова експлозия.

Тя се приближи до малката метална врата. При движението краката й раздвижиха водата и вълничките почти достигнаха до върха на батерията.

Тя замръзна на място.

— Сакс?

— Шшшт!

Трябваше да се концентрира. Тръгна съвсем бавно. При всяка стъпка се преместваше не повече от няколко сантиметра и така успяваше да държи вълнението под ръба на източника на енергия. Но в същото време прецени, че разполага с минута, най-много две, после водата щеше да достигне до клемите.

При следващото движение беше до вратата. Започна да отвърта болтовете на рамката й.

Водата вече докосваше батерията. Всеки път, когато се наведеше напред, за да развие запечатания с блажна боя болт, се надигаше нова вълна и мръсната вода плискаше в горната й част, преди да се оттегли.

Напрежението в батерията сигурно беше по-ниско от онези сто хиляди волта, образували електрическия разряд, но нападателят явно не желаеше да предизвиква големи щети. Целта му беше да произведе взрив, достатъчен, за да унищожи вратичката към изхода и следите по нея.

Амелия искаше тази врата.

— Сакс! — прошепна Райм.

Тя не му обърна внимание, забрани си да мисли за онези ужасяващи дупчици от разтопения метал по кожата на Луис Мартин.

Най-после освободи и последния болт. Натрупаните през годините пластове боя задържаха рамката на място. Сакс пъхна върха на отвертката в процепа между нея и стената и натисна с всички сили. Металът изскърца и вратата заедно с рамката увисна върху ръката й. Оказа се по-тежка, отколкото си представяше, и едва не я изпусна. Но успя да я хване и да се закрепи на краката си, без да предизвика цунами.

През отвора се виждаше тесен тунел, вероятно извършителят го бе използвал, за да влезе в подстанцията.