Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Как върви? — попита я Пуласки, когато излезе от сградата.

— Върви — изсумтя тя. — Разбра ли как е влязъл в сградата?

— Проверих покрива, но оттам няма вход. Каквото и да говорят техниците от компанията, аз съм сигурен, че е намерил път под земята. Мисля да огледам подземните галерии и сутерена. Не се виждат отвори, но това може да се окаже добра новина. Ако е решил, че няма как да го проследят, може да е станал самонадеян и небрежен. И ако имаме късмет, може да открием нещо интересно.

Райм не спираше да повтаря на хората си, че едно престъпление винаги е свързано с няколко сцени на действие. Местопрестъплението обикновено беше едно, но освен него винаги имаше вход и изход и те трябваше също да се огледат. Ако извършителите бяха повече, тогава маршрутите можеше да са няколко. Имаше голяма вероятност за междинни спирки при преходите. Или места за срещи. Например близък мотел, където заговорниците се събираха след това и разделяха плячката. В девет от десет случая престъпниците забравяха да си сложат ръкавици и оставяха следи именно на тези места. Понякога в регистрационните книги откриваха имената и адресите им.

Райм чу коментара през микрофона на Сакс и се намеси:

— Отлично, новобранец. Само че зарежи тази дума „късмет“.

— Да, сър.

— А заедно с нея и ироничната усмивка. Видях те.

Лицето на Пуласки застина. Беше забравил, че Райм използва Амелия за свои очи, уши и крака. Обърна се и продължи да търси външен вход към подстанцията. Сакс уви в найлон инструментите, за да предпази местопрестъплението от замърсяване, и се върна в помещението. Отиде при прекъсвача на кръга, мястото, където нападателят беше свързал своя кабел посредством болтовете. Пресегна се към металната част на кабела, но малко преди да го докосне, спря. Загледа се в проблясващия под лъча на халогенната лампа студен метал.

Линиите са затворени…

Но какво щеше да стане, ако допре ръка до метала и в същото време някой, седнал в комфортна малка контролна станция, реши изведнъж да ги включи? Да пусне тока, без да знае, че тук се провежда разследване?

И къде бяха скапаните батерии?

— Сигурен съм, че тук ще намерим нещо — обади се Райм.

— Надявам се.

Тя уви главата на гаечния ключ с найлон, за да не оставя следи по болтовете и гайките. Знаеше, че лесно биха могли да ги объркат с оставените от извършителя резки. Наведе се напред и след момент на колебание намести ключа около първия болт. Разхлаби го с известно усилие, действайки възможно най-бързо, като очакваше всеки момент да усети разтърсване, макар да подозираше, че с подобен волтаж надали изобщо ще усети нещо.

След няколко секунди вторият болт също беше разхлабен и тя освободи кабела. Нави го бързо и го сложи в найлонова торба. Болтовете и гайките също отидоха в пликчетата с доказателствения материал. Остави всичко отвън до вратата на подстанцията, за да ги прибере Пуласки или някой от техническия екип, и продължи огледа. Забеляза още стъпки по пода. На пръв поглед съвпадаха с онези, които според нея принадлежаха на неизвестния нападател.

Изведнъж спря и вдигна глава.

— Зави ми се свят от теб, Сакс.

— Какво беше това? — попита тя по-скоро себе си, отколкото Райм.

— Чу ли нещо?

— Да, а ти?

— Ако го чувах, нямаше да те питам.

Някъде капеше вода. Като от чешма. Тя се приближи до перилата и погледна надолу. Там всичко тънеше в мрак.

Въобразяваше ли си?

Не, нямаше как да сбърка този звук.

— Чувам го — прошепна Райм.

— Идва от сутерена.

Равномерен такт. Не беше от действие на човек.

Детонатор с часовник, замисли се и отново се ядоса, че толкова лекомислено влезе в капана. Престъпникът беше умен. Знаеше, че полицията няма да пести средства и хора за претърсване на сградата. И щеше да се опита да ги спре. Сподели тази мисъл с Райм.

— Но ако е заложил капан, защо не го е направил близо до кабела? — възрази той.

И двамата достигнаха до заключението едновременно, но той го изрече на глас:

— Защото нещо в мазето представлява заплаха за него. Щом електричеството е изключено, откъде може да идва този звук?

— Струва ми се, че не отмерва секунди. Може да не е таймер. — Тя продължи да се взира в тъмния сутерен, като внимаваше да не докосва перилата.

— Тъмно е. Не виждам добре.

— Слизам. Искам да видя какво става там — заяви тя и тръгна бавно по спираловидната стълба.

Металната стълба.

Десет стъпала, петнайсет. Двайсет. Лъчът на халогенната лампа осветяваше отделни участъци от стените, но само по високата част. Долу всичко беше в мъгла, димът все още беше много гъст. Тя задиша плитко, опитвайки се да не се задави. Оставаха й само две стъпала до мазето, откъдето се чуваше звукът, но беше трудно да види какво става там. Макар и силна, светлината от халогенната лампа не й даваше възможност да види ясно общото разположение. За съжаление разполагаше единствено с нея. Раздвижи глава и лъчът пробяга от край до край, осветявайки десетките електрически табла, машинариите, кабелите и кутиите по стените.