Джефри Дивър - Сенчеста зона

И упоритият младеж избра най-трудната и най-опасна практическа страна на философията, за която успя да се сети.

Започна работа във ФБР.

Промяна…

Бащата се примири с предателството на сина и двамата често се наслаждаваха на компанията си на чашка кафе из града или правеха дълги разходки из парк „Проспект“, по време на които постепенно осъзнаха, че макар да работеха в различни лаборатории и с различни средства, възгледите им за човешкия фактор бяха еднакви. Бащата го изучаваше с научни методи, а синът получаваше информацията от първа ръка, директно от практиката.

Работата под прикритие беше трудна, но интересът и познанията на Фред за човешката природа го превърнаха в истински виртуоз в професията. За разлика от повечето свои колеги с ограничен репертоар и актьорски способности, Делрей се въплъщаваше напълно в играния от него образ.

Веднъж, докато играеше бездомник из улиците на Ню Йорк, недалеч от сградата на федералното бюро, тогавашният специален агент на Манхатънския офис на ФБР, шефът на Делрей, мина покрай него и пусна в кутията му двайсет и пет цента, без да го разпознае.

Това беше едно от най-високите признания за способностите му.

Той беше истински хамелеон. Един ден беше отчаяно пристрастен маниак с изпечен от амфетамините мозък, на другия — дипломатически пратеник от Южна Африка, дошъл да продаде тайна рецепта за ядрено оръжие. После се превръщаше в сомалийски лейтенант, бълващ омраза към Америка, обилно подправена с цитати от Корана.

Фред притежаваше всякакви сценични костюми, купувани или събирани оттук-оттам през годините. Беше ги складирал в мазето на къщата им в Бруклин, купена от него и Серина в началото на брака им. Кариерата му вървеше нагоре с бързи крачки — неизбежен резултат за човек с неговата енергия, предприемчивост, умения и липса на всякакво желание да действа подмолно срещу колегите си. В момента той отговаряше за работещите под прикритие агенти и за тайните информатори — разбирай, доносниците — въпреки че понякога го викаха и за работа на местопрестъплението. Винаги бе обичал оперативната работа.

Но после дойде промяната.

Сенчестата зона…

Делрей не можеше да отрече, че напоследък и добрите, и лошите бяха захитрели, и боравеха с високи технологии. Промяната беше очевидна. HUMINT — събирането на плодовете на разузнаването от човек на човек и от ухо на ухо — даваше път на SIGINT, събирането на информация чрез сигнали или иначе казано — с технически средства.

Но Делрей не харесваше новите методи на работа. Като момиче Серина се бе опитала да пробие в шоубизнеса с изпълнение на стари любовни песни. Беше добра в танците, в балета, в джаза и модерните стъпки, но не я биваше в пеенето. Делрей беше същия — чудесен работник, но не разбираше нищо от новите методи на събиране на информация, беше скаран с цифровите технологии.

Той продължаваше да поддържа мрежа от информатори, да работи под прикритие директно на улицата и имаше резултати. Но като се наредеше до новия Тех и Ком отдел… ох, извинявай, Тъкър, Т и К отдел, представителят на старата школа се чувстваше вече стар. Шефът му работеше здраво, по шейсет часа в седмицата, истински боец. Беше готов да защитава своите момчета техничари, ако се наложи дори и пред президента. А те наистина вършеха работа; миналия месец бяха измъкнали важни подробности от закодирани разговори по сателитен телефон и успяха да разбият гнездо на фундаменталисти близо до Милуоки.

Посланието към Делрей и по-старите агенти беше ясно: вашето време отминава.

Особено го заболя от пренебрежителното отношение на Тъкър, най-вероятно непреднамерено, по време на срещата при Райм.

„Добре, Фред, продължавай. Справяш се добре…“

В смисъл: „Не съм и очаквал да откриеш нещо за «Справедливост за…» и Рахман“.

Макданиъл може би имаше основание за критика. Мрежата от информатори на Делрей беше не по-лоша от тази на криминалистите в полицията, достатъчна да засече и най-малката терористична дейност из града. Той поддържаше редовен контакт с тях, осигуряваше защита на страхливите, салфетки за сълзите на виновните, пари за едва свързващите двата края, сплашване и психологическа атака за онези, които по думите на баба му забравяха къде им е мястото.

Но от цялата събрана информация нямаше и една дума за нова терористична група, за Рахман, за „Справедливост за…“ и за проклетата електрическа дъга.

Докато хората на Макданиъл бяха идентифицирали заплахата, без да си мръднат задниците от кожените столове.