Джефри Дивър - Сенчеста зона

„Нали разбирате, като онези самолети с дистанционно управление в Близкия изток и Афганистан? Всички знаем, че пилотите се намират не в тях, а близо до търговския център в Колорадо Спрингс или Омаха…“

Междувременно към грижите на Делрей около появата на напористия Макданиъл се бе прибавила още една: може би вече не беше толкова добър в занаята.

Рахман можеше да си плете кошницата под носа му, членовете на „Справедливост за…“ в момента можеха да следват инженерни науки в Бруклин или Ню Джърси, също като бандитите от единайсети септември, а той нищичко нямаше да разбере.

И още нещо. Трябваше да си признае, че напоследък беше много разсеян. Промяна бе настъпила и в „другия му живот“, както сам го наричаше, в живота му със Серина, който пазеше далеч от работата си, като огън от бензин. Фред Делрей стана баща. Преди една година Серина роди момченце. Двамата бяха обсъждали въпроса надълго и нашироко и тя бе настояла той да не променя работата си. Дори и да беше рискована. Тя разбираше, че професията му определя неговата същност, както танцът определяше нейната, и ако останеше зад бюро, последиците можеше да се окажат много по-страшни.

Дали бащинството пречеше на работата му като агент от ФБР? Делрей нямаше търпение да се върне вкъщи и да изведе Престън в парка, да го нахрани, да му почете. Веднъж Серина влезе в детската стая, грабна от ръцете му екзистенциалния труд на Киркегор „Трепетно очакване“ и със смях го замени с „Лека нощ, луна“. (Делрей не бе отчел, че думите имат значение дори и в най-крехка детска възраст.)

Метрото стигна спирка „Вилидж“ и вагоните се напълниха с хора. Инстинктът му на таен агент веднага отдели от тълпата четирима души: двама от тях със сигурност бяха джебчии, после хлапе с нож или нещо подобно в джоба си и млад запотен бизнесмен, впил пръсти толкова силно в джоба на сакото си, че ако не внимаваше, щеше да разкъса скритото вътре пликче с кока.

Улицата… колко много обичаше той улицата.

Но тези четиримата нямаха нищо общо с конкретната му мисия и той остави образите им да избледнеят в съзнанието му, докато си казваше: „Добре, ти се провали. Пропусна Рахман и «Справедливост за…», но жертвите и щетите са минимални. Макданиъл те клъвна, но не те превърна в изкупителна жертва, нали? Ако беше друг, щеше да го направи на мига.“

Все още не беше късно да хване следите на престъпника и да го спре, преди да последва нова разрушителна атака. Все още можеше да оправи нещата.

Той слезе на следващата спирка и пое на изток. След малко стигна до евтините жилища, кръчмите, старите задимени клубове, смърдящите на гранясало олио гостилнички и стоянките за радиотаксита с надписи на испански, арабски и фарси. Тук нямаше забързани чиновници и специалисти като в Уест Вилидж; тук хората не се движеха много, просто седяха, предимно мъже, на столове или по стъпалата, и единствената разлика между младите и старите беше, че едните бяха слаби и стройни, другите — дебели и отпуснати. И всички гледаха с подозрение непознатите. Тук беше мястото, където Делрей вършеше сериозната работа. Тук беше офисът му.

Той отиде до кафенето и надникна през прозореца. Не успя да види много, защото стъклата не бяха мити от месеци.

Да, там беше. Човекът, който можеше да бъде неговото спасение, но и неговият провал.

Последният му шанс.

Той чукна единия глезен в другия, за да е сигурен, че скритият пистолет не се е разместил, отвори вратата и влезе.

— Как се чувстваш? — попита Сакс още с влизането в лабораторията.

— Добре съм. Къде са материалите? — отвърна лаконично Райм.

— Техниците и Рон ги носят насам. Аз взех със себе си само ториното.

Значи е летяла насам като на състезание от формула едно.

— Ти как се чувстваш? — попита я Том.

— Мокра.

Отговорът й мина без коментар. Косата й вече изсъхваше, но дрехите й все още бяха мокри. Важното беше, че състоянието й не беше на дневен ред. Виждаше се, че е добре. Това беше достатъчно. По-рано Райм преживя истински шок, но всичко приключи благополучно и той нямаше търпение да започнат работа.

„Не е ли това друг начин да кажем, че има четирийсет и пет процента шанс още някой из улиците на Ню Йорк да бъде убит с ток… И може би се случва в момента.“

— Добре, къде са…

— Какво стана? — обърна се тя към Том, поглеждайки към Райм.

— Казах, че съм добре.

— Аз питам него .

Явно нервите на Сакс не бяха в по-добро състояние от неговите.