Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Боже мой! — простена Селито.

Райм тръсна глава, за да прогони образа, и попита:

— Какво знаем за жертвата?

— Казва се Луис Мартин, помощник-управител в музикален магазин. На двайсет и девет години. Няма досие.

— Има ли връзка с „Алгонкуин“? Други нарушения? Някаква причина да искат смъртта му?

— Нищо такова — отвърна Сакс.

— Просто е попаднал на грешното място в грешното време — обобщи Селито.

— Рон — обърна се Райм към полицая. — Какво откри в кафенето?

— В десет и четирийсет и пет е влязъл мъж в тъмносин работен комбинезон. Носел е лаптоп и е искал достъп до интернет.

— Син комбинезон? — попита Селито. — Някакво лого? Идентификационен номер?

— Никой не е забелязал. Но видях, че служителите на „Алгонкуин“ носеха същите тъмносини униформи.

— Имаш ли описание на човека? — запита Райм.

— Вероятно бял, вероятно към четирийсетте, очила и тъмна шапка. Но двама от свидетелите твърдят, че не е имал очила, нито шапка. За косата — руса, червена, тъмна.

— Свидетели! — сви устни Райм.

Ако гол до кръста убиец застреля някого пред десетина свидетели, всеки от тях щеше да ти каже, че е бил с тениска в десет различни цвята. През последните години съмненията му по повод истинността на свидетелските показания намаляха благодарение на уменията на Сакс в разпитите и особено на Катрин Данс, доказала, че анализът на езика на тялото е наука и този подход в много случаи дава добри резултати. Но все пак това не успя да го отърве напълно от скептицизма му.

— И какво е правил там този приятел?

— Никой не си спомня със сигурност. След взрива настъпил хаос. Хората разказват за оглушителния трясък, улицата побеляла от ярката светлина, после всички хукнали навън. Никой не си спомня да го е виждал след това.

— Взел ли е чашата от кафето със себе си? — попита Райм.

Той обичаше контейнерите за пластмасови чаши. ДНК информацията и пръстовите отпечатъци по пластмасата бяха като лични карти, а залепналите по нея следи от мляко, захар и други добавки бяха допълнителна екстра.

— Страхувам се, че да — отвърна Пуласки.

— По дяволите! Какво откри по масата?

— Ето това.

Рон извади един от запечатаните найлонови пликове от щайгата.

— Празен е — отбеляза Селито, примижа и почеса огромния си корем. Или го сърбеше, или се питаше разсеяно защо последната диета не е подействала.

Но Райм огледа торбичката и се усмихна.

— Браво, новобранец.

— Браво ли? — измърмори лейтенантът. — Но вътре няма нищо.

— Това са любимите ми улики, Лон. Невидимите неща. Ще се заемем с него след минутка. Питам се дали са намесени хакери — замисли се Райм. — Пуласки, какво ще ми кажеш за безжичната връзка в кафенето? Бас ловя, че нямат такава.

— Прав сте. Как разбрахте?

— Той не би рискувал връзката да се загуби неочаквано. Сигурно използва мобилен телефон. Но ние трябва да разберем как е влязъл в системата на „Алгонкуин“. Проверете дали Родни е свободен.

Отделът за компютърни престъпления към полицията беше елитна група от трийсет детективи и помощен състав. Райм работеше предимно с един от тях — детектив Родни Шарнек. Мислеше за него като за млад човек, но всъщност нямаше представа за годините му; съдеше само по хлапашкото му поведение, смъкнатите панталони и рошавата коса. Външният вид и заниманията му подхождаха на младеж — хакер.

Селито набра номера, размени няколко думи, затвори и докладва, че Шарнек ще се обади незабавно в компютърния отдел на „Алгонкуин“ и ще разпита за хакерски следи по мрежата.

Купър погледна кабела със страхопочитание.

— Значи това е оръжието — вдигна плика със застиналите капчици метал и поклати глава. — Добре, че наоколо не е имало много хора. Ако се бе случило на Пето Авеню, жертвите щяха да са най-малко две дузини.

Райм не обърна внимание на излишните разсъждения на специалиста, вниманието му бе насочено към Сакс. Въпреки че изглеждаше спокойна, очите й не се откъсваха от металните дискове.

За да отклони вниманието й, извика по-грубо от необходимото:

— Хайде, хора. Да се хващаме на работа.

Фред Делрей нахълта в малкото магазинче и се намери пред блед и мършав мъж на трийсетина години, но състарен преждевременно, или на петдесет, но добре запазен.

Мъжът беше със спортно яке, взето или от магазин втора употреба, или от нечия закачалка, докато никой не бе гледал натам.

— Начо Джип.

— Ъмм, вече не се казвам така.

— Не се казваш Начо Джип? Вече не си „Начо“ чипс със сирене? Тогава к’во със сирене си?