Джефри Дивър - Сенчеста зона

Глупаво, разбира се. Електричеството беше много по-бързо от човека.

Но този път нямаше шок и плувецът имаше време да размисли дали изтръпването беше от докоснат остър ръб по метала, или острата пробождаща болка се дължеше на артрита му. Всъщност мъжът му бе пуснал само няколко милиампера. Нямаше за цел да го убива. Всичко беше просто експеримент за проверка на две неща: първо, да разбере дали направеното от него дистанционно управление щеше да работи от такова разстояние през бетон и стомана. Работеше и това беше добре. Второ, какъв беше ефектът на водата върху проводимостта, измерен в цифри. Учените непрекъснато говореха за това, но никой досега не бе определил количественото му измерение за практически цели — практически цели за него означаваше да разбере колко ток ще му трябва, за да парализира човек, стъпил на мокра кожена повърхност със залепена по нея влакнеста материя, и колко — за да го убие.

Отговорът беше: съвсем малко.

Много добре.

„Изплаших се…“

Отново се замисли за рибите и електричеството. Този път не за производителите на ток, а за другите, които го откриваха. И по-точно за акулите. Те имаха, буквално казано, шесто чувство за тока: удивителна способност да усещат биоелектрическата активност в организма на плячката си на километри, много преди да са я съзрели.

Той погледна часовника си и предположи, че разследването в подстанцията вече е в пълен ход. За нещастие на разследващите обаче човешките същества нямаха шесто чувство.

Съвсем скоро тази липса на усет щеше да донесе беда и на много други хора в Ню Йорк.

Сакс и Пуласки облякоха бебешкосините защитни костюми с качулки, сложиха си маски, ботуши и очила и залепиха гумени ленти на подметките на обувките си, както ги бе учил Райм, за да различават по-лесно своите отпечатъци от другите. Сакс препаса през кръста колан с прикрепен към него радио- и видеопредавател, нагласи го до личното си оръжие и прекрачи жълтата лента. Действието предизвика болка във възпалените й от артрита стави. При влажно време, след трудни случаи или преследване, когато коленете й направо крещяха от болка, тя тайничко завиждаше на Райм за загубата му на чувствителност. Разбира се, никога не би изрекла подобно нещо на глас и никога не бе посвещавала на тази мисъл повече от секунда-две, но тя беше в нея наред с друга: всяко състояние си имаше своите предимства.

Спря на тротоара, точно в центъра на заградения периметър. Докато ръководеше криминалния отдел и отговаряше за местопрестъплението и веществените доказателства, Райм държеше хората му да разследват сами периметъра, освен ако не заемаше прекалено голяма площ. Според него от психологическа гледна точка, когато човек знае, че ако пропусне нещо, след него има други, които ще го открият, не си върши достатъчно добросъвестно работата. Другият проблем беше, че както криминолозите оставяха свидетелства за присъствието си, същото правеха и останалите оперативни работници, въпреки че всички бяха със защитни костюми. Това замърсяване на местопрестъплението можеше да провали случая.

Сакс погледна към зеещата черна врата на входа, откъдето все още се процеждаше черен дим, и несъзнателно докосна прикрепения към колана кобур с глока. Боже, толкова много метал!

Токът е спрян…

„Хайде, влизай! — подкани се сама. — Колкото по-скоро се озовеш на мястото на престъплението, толкова по-добро ще е качеството на уликите.“ Капчиците пот, удобни за извличане на проба за ДНК анализ, се изпаряваха бързо и след това вече нямаше как да се забележат. Ценните люспи кожа и космите се разлетяваха наоколо и бяха заменяни от други, изпуснати от преминаващите наблизо хора. Това можеше да обърка криминолозите и да ги поведе по грешна следа.

Тя сложи слушалката в ухото си, оправи качулката и намести микрофона. Включи предавателя и чу гласа на Райм.

— Там ли си, Сакс? Какво… добре. Вече си на линия. Тъкмо започвах да се тревожа… Какво е това? — попита той.

Благодарение на малката цифрова камера с висока разделителна способност, прикрепена към лентата на главата й, той виждаше всичко, каквото виждаше и тя. Без да иска, Сакс се бе загледала в дупката върху знака на спирката. Веднага му обясни всичко за искрата и стопените капчици метал.

Той помълча, после отбеляза:

— Имаме си работа със сериозно оръжие. Добре, продължавай. Влез в сградата.

В полицейската практика се използваха няколко начина за оглед на местопрестъплението. Най-популярният от тях беше да тръгнеш от външния ъгъл и да вървиш в малки концентрични кръгове, като стесняваш постепенно диаметъра, докато стигнеш до центъра.