Джефри Дивър - Сенчеста зона

Масивната метална врата зееше отворена и вътре беше тъмно.

Чу се сирена и след малко се появи полицейска бронирана кола. Спря отпред и от нея слязоха трима техници от главната лаборатория в Куинс. Сакс бе работила вече няколко пъти с тях и сега кимна на един латиноамериканец, жена с азиатски черти и техния шеф — детектив Гретхен Сахлоф, която й махна с ръка за поздрав, после заобиколи зад големия микробус и заедно с колегите си започна да облича защитния екип за оглед на местопрестъплението.

Сакс насочи вниманието си към заградената с жълта лента част от тротоара и улицата, където се бяха струпали петдесетина зяпачи. Автобусът — обект на атаката — беше изоставен пред входа на подстанцията, наклонен на една страна, празен, със спукани предни гуми. Боята отпред беше обгорена. Прозорците — опушени до черно и матирани.

Една ниска набита афроамериканка от медицинската служба се приближи. Сакс я поздрави.

Жената кимна в отговор. Медиците от спешното бяха виждали какво ли не, но този път бяха потресени.

— Детектив, елате да видите.

Сакс я последва до линейката. В носилката имаше труп, готов да бъде откаран в Съдебна медицина. Тялото беше покрито с тъмнозелен брезент.

— Явно се е качил последен. Опитахме се да го спасим, но… само удължихме мъките му.

— Токов удар?

— По-добре вижте сама — прошепна жената и повдигна зеления плат.

Сакс потръпна от зловещата миризма на изгоряла кожа и коса, въпреки това се наведе и огледа внимателно жертвата — латиноамериканец в делови костюм, ако се съдеше по останалите по него парцали. Гърбът и дясната му страна бяха покрити с ужасна смес от изгорял плат и кожа. Изгаряния от втора и трета степен, прецени тя. Но не това я шокира. В работата си беше виждала много жертви на пожар, случаен и умишлен, и гледката не беше нова за нея. Ужасът я обзе, когато медиците срязаха останалия плат и разкриха плътта, нашарена с безброй еднакви по размер пробивни рани, които покриваха цялото тяло. Сякаш беше улучен от сачми на огромна ловна пушка.

— Повечето от тях имат вход и изход — обясни жената.

И са преминали през тялото като през масло?

— От какво са причинени?

— Не знам. През цялата си практика не съм виждала подобно нещо.

Сакс се вгледа внимателно. Всички рани се виждаха ясно.

— По тях няма кръв.

— Каквото и да ги е причинило, то е обгорило раните — каза жената. — Ето защо… — гласът й се пречупи. — Ето защо не изпадна в безсъзнание.

Амелия си представи каква нечовешката болка е бил принуден да изтърпи този човек.

— Как е станало? — запита, но скоро сама откри отговора.

— Амелия — извика я Рон Пуласки.

Тя го потърси с поглед.

— Виж автобусния знак. Боже…

— … мой — измърмори тя и се приближи до жълтата лента.

На шест стъпки от земята, на металния пилон се виждаше голяма дупка, около дванайсет сантиметра в диаметър. Металът беше разтопен, сякаш е нагряван с горелка. Сакс вдигна поглед към прозорците на автобуса и на спрелия наблизо микробус за доставки. Бе решила, че стъклото е матирано от пламъците. Грешка. И по двете превозни средства имаше малки точковидни следи от шрапнел, като онези по тялото на жертвата. Броните им също бяха надупчени.

— Виж — прошепна тя, сочейки към тротоара и фасадата на подстанцията. По камъка се виждаха стотици малки кратерчета.

— Дали не е бомба? — попита Пуласки. — Може да са ги пропуснали при началния оглед.

Сакс отвори едно найлоново пликче и извади оттам сини ръкавици. Сложи ги, наведе се и вдигна от основата на пилона малък метален диск с формата на сълза. Беше толкова горещ, че ръкавицата омекна. Когато осъзна какво държи в ръцете си, потръпна.

— Какво е това? — попита Пуласки.

— Електрическата дъга го е стопила.

Тя се огледа и съзря стотици, може би хиляди капчици по земята, по бронята на автобуса и по камъните на сградата.

Ето какво бе убило младия пътник. Дъжд от разтопен метал. Капките се бяха забили в него със скорост от хиляди метри в секунда.

Младият полицай изпъшка.

— Да те удари нещо такова… и да прогори всичко, докато преминава през теб.

При мисълта за разкъсващата болка Сакс отново потръпна. Едва сега осъзна колко опустошителни можеха да бъдат последствията от тази атака при други обстоятелства. Тази част на улицата беше сравнително пуста. Ако подстанцията се намираше в центъра на Манхатън, най-малко десет-петнайсет души щяха да са мъртви.

Тя вдигна поглед и се взря в полюшващото се „оръжие“ на престъплението. Кабелът висеше на около две стъпки от земята през един от прозорците на подстанцията с изглед към Петдесет и седма улица. По него имаше черна изолация, но краят му беше оголен и жиците бяха прикрепени към малка обгорена месингова пластина. Беше най-обикновен кабел, поставен там от професионалист, и човек никога не би си помислил, че може да предизвика такава ужасна експлозия.