Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Беше като мълния — разказваше един от свидетелите, пътник в автобуса. — Излезе на тротоара и ме заслепи. И този звук! Не мога да го опиша. Чу се ужасяващ тътен, после експлодира… Сега ме е страх да се доближа до всичко, през което би могло да протече ток. Много се изплаших. Не може да не се изплашиш, като видиш такова нещо.

„Не си сам“ — помисли си мъжът.

Хората познават електричеството повече от пет хиляди години, страхуват се от него и го обожествяват. Думата „електричество“ идва от гръцката дума „амбер“ — кехлибар, който древните гърци търкали в парче кожа, за да получат статично електричество. Много преди новата ера древните учени описали подробно парализиращия ефект от електричеството, произведено от змиорките и някои риби в реките и по бреговете на Египет, Гърция и Рим.

Потънал в размисли за подводния свят и зает със своята работа, той погледна крадешком към петимата плуващи бавно в басейна клиенти. Три жени и двама мъже — всички на пенсионна възраст.

Най-достойна за възхищение в това отношение беше една конкретна риба, електрическо торпедо, дала името си на оръжията, изстрелвани от подводниците. Първоизточникът на наименованието й е латинската дума „torpor“, със значение „сковавам“ или „парализирам“. Рибата има в тялото си две електрически батерии, съставени от стотици хиляди желатинови пластини. Те генерират електричество и то се транспортира из тялото им от цяла армия нервни влакна, изпълняващи ролята на кабели. Рибата използва това електричество за защита, но понякога и за лов. Спотаява се и чака жертвата си, парализира я и понякога направо я убива. По-големите риби могат да генерират до двеста волта напрежение, произвеждат повече ампери, отколкото са необходими за една електрическа бормашина.

Просто очарователно…

Той приключи и огледа творението си. Като всеки специалист по телефонни и телеграфни линии и майстор-електротехник усети гордост от чистата работа. Напоследък беше започнал да възприема боравенето с електричеството не просто като занаят, а като наука, дори като изкуство. Затвори таблото и тръгна към срещуположната част на клуба, близо до шкафчетата с дрехите на клиентите. Прикри се зад един ъгъл и зачака.

Като електрическо торпедо.

Кварталът беше отдалечен от центъра на Уест Сайд; сутрин из него не можеше да видиш тичащи за здраве или плуващи работници и служещи, но след работно време клубът се пълнеше с хора, нетърпеливи да изкарат от себе си потта и напрежението от изминалия ден.

Но на него не му трябваха много хора. Не и в момента. Всичко по реда си.

Знаеше, че клиентите щяха да го вземат за един от работниците по поддръжката и нямаше да му обърнат внимание, затова беше спокоен. Докато чакаше, махна панела на противопожарното табло и разгледа вътрешността му без особен интерес. Мислите му отново се върнаха към електрическите риби. Онези, които живееха в солени води, провеждаха електричеството в паралелни кръгове и произвеждаха по-нисък волтаж, защото солената вода беше по-добър проводник и нямаха нужда от висока мощност, за да убият плячката си. Обитателите на реките и езерата бяха „окабелени“ в серии последователно свързани нерви и произвеждаха по-голямо напрежение, за да компенсират ниската проводимост на сладката вода.

Това беше не само очарователно, но и релевантно на конкретния момент — тъкмо щеше да тества електропроводимостта на водата. Интересно му беше да разбере дали е изчислил правилно нещата.

Наложи се да чака още десетина минути, преди да чуе стъпки и да зърне един от плувците, оплешивяващ мъж към шейсетте, да шляпа с чехли покрай него на път за душовете.

Мъжът с работния комбинезон го изчака да завърти кранчетата за душа и да застане под струята.

Три минути. Пет. Сапунисване. Търкане…

С нарастващо притеснение да не бъде разкрит, той стисна здраво дистанционното управление, подобно на онова за автоматично отключване на кола, и усети как напрежението стяга мускулите му.

„Торпор“, си каза наум и беззвучно се изсмя. Това го отпусна.

Най-после плувецът излезе изпод душа и започна да се бърше. Уви хавлията около кръста и пъхна крака в чехлите. Приближи се до вратата на съблекалните и хвана дръжката. Мъжът с работния комбинезон натисна последователно два бутона на управлението.

Възрастният мъж извика и за миг замръзна на място. После отстъпи назад, втренчен в металната дръжка. Огледа ръката си и посегна бързо втори път към нея.