Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Как е станало? — попита го тя.

— Не сме сигурни. Охраната на сградата каза, че асансьорът е спрял малко над приземния етаж. После се появил дим. Чули се писъци. Докато свалят асансьора на първия етаж и отворят вратата, всичко приключило.

Сакс потръпна при мисълта за станалото. Металните пръски бяха страшно нещо, но тъй като имаше клаустрофобия, тя се ужаси само при мисълта за четиримата, затворени в тясната кабина с протичащ през нея ток, и… поне един от тях, горящ като факла.

Полицаят прегледа бележките си.

— Жертвите са: редактор в списание за изкуство, адвокат и счетоводител. Всички са се качили от осмия етаж. От шестия се е качил търговец на компютърни части. Ако това ви интересува…

Сакс се интересуваше от всичко, което можеше да направи жертвата по-реална. Правеше го отчасти за да поддържа сърцето си живо, да не позволи душата й да загрубее от видяното в нейната работа. Но отчасти и заради наученото от Райм. Той беше учен от най-чист вид, рационалист, но следователският му нюх се осланяше също и на необичайната му способност да бръкне в ума на престъпника.

Преди години, когато двамата работеха по първия си съвместен случай — ужасяващо престъпление, включващо смърт чрез иначе полезна система — в случая пара, Райм й бе казал нещо и то изникваше в ума й всеки път, когато вървеше по решетката. „Искам да си той — бе прошепнал той. — Влез в главата му. Не мисли по начина, по който мислят всички нормални хора. Искам да мислиш като него.“

Тогава бе казал и друго: „Човек може да се научи как да прави оглед на местопрестъплението, но способността да се идентифицираш с престъпника е вродена“. Сакс вярваше, че най-добрият начин да поддържаш в изправност връзката — жицата , както й хрумна сега, между чувствата и действието, е никога да не забравяш за жертвите.

— Готов ли си? — обърна се към Пуласки тя.

— Предполагам.

— Тръгваме по решетката, Райм — наведе се към микрофона тя.

— Добре, но искам да го направиш без мен, Сакс.

Тя се разтревожи. Въпреки протестите и уверенията в обратното напоследък Райм не беше добре. Тя го усещаше. Но се оказа, че причината да отстъпи беше друга.

— Искам да извървиш решетката с онзи човек от „Алгонкуин“.

— Сомърс ли?

— Да.

— Защо?

— Защото харесвам как мисли. Мащабно. Може би е свързано с изобретателския му ум. Не знам. Но освен това усещам, че нещо не е наред, Сакс. Не мога да ти го обясня. Пропускаме нещо. Галт трябва да е планирал ударите си най-малкото от месец. А сега бърза. По две атаки на ден. Просто не мога да си го обясня.

— Може да е, защото стигнахме до него по-бързо, отколкото си е мислел — предположи Сакс.

— Би могло. Не съм сигурен. Но ако е така, това означава, че и той би искал да ни пипне.

— Сигурно.

— Така че искам един по-свеж поглед. Вече се обадих на Чарли и той е готов да ни помогне… винаги ли яде, докато говори по телефона?

— Обича да дъвчи разни пакетирани храни.

— Добре, когато дойде, трябва да се уверя, че няма да донесе трохи. Ще те свържем с него веднага щом си готова. Искам да се върнеш с намереното възможно най-бързо. От събраните сведения личи, че Галт вече подготвя следващата си атака.

Връзката прекъсна. Тя погледна към Рон Пуласки, който продължаваше да я следи с изплашени очи.

Трябваш, ми тук, новобранец…

— Рон, аз отивам да огледам сцената на главното действие долу — извика тя. — Галт сигурно е свързал там кабела с онова негово устройство. Ще бъда онлайн с Чарли Сомърс. Искам от теб да извървиш асансьора — поспря за миг, после добави: — И да огледаш жертвите. Сигурно не са останали много следи. Знаем, че Галт не допуска директен контакт с жертвите си, това е правило при него. Но ние трябва да ги огледаме. Ще се справиш ли?

Младият полицай кимна.

— За теб винаги, Амелия.

Гласът му й се стори болезнено искрен. „Вероятно иска да изкупи грешката от огледа на апартамента на Галт“ — помисли си тя.

— Хайде върви. И не забравяй „Викс“.

— Какво?

— „Викс“. Ароматизатор. Сложи си го под носа. Заради миризмата.

След пет минути тя вече беше онлайн с Чарли Сомърс, благодари му, че ще бъде с нея на огледа и ще й даде „техническа подкрепа“, което на неговия език означаваше да й „спаси задника“.

Сакс включи фенера на каската си и тръгна надолу по стълбите към мазето на сградата, като описваше на Сомърс всичко видяно в мръсната и влажна асансьорна шахта. За разлика от Райм, където включването на камерата беше задължително, с изобретателя поддържаха само аудиовръзка.