Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Виниций сам пое командването на отряда и като забрави в тоя момент учението на Павел за любовта към ближния, напираше и разблъскваше тълпата с бързина, гибелна за ония, които не успяваха да се отместят. Върху Виниций и преторианците се сипеха клетви и град от камъни, но той не обръщаше внимание, искаше по-скоро да се добере до по-свободно място. Въпреки това можеха да се движат напред само с голямо усилие. Хората, разположили се вече на лагер, не искаха да отстъпят на войниците и проклинаха открито цезаря и преторианците. Някъде тълпата имаше страшен вид. До ушите на Виниций долитаха гласове, които обвиняваха Нерон за подпалването на града. Открито заплашваха със смърт и него, и Попея. Наоколо се разнасяха викове: „Sannio!“, „Histrio!“ (шут, актьор), „Майкоубиец!“. Някои предлагаха да го завлекат в Тибър, а други, че Рим вече е търпял достатъчно. Ясно беше, че тия заплахи могат да се превърнат в открит бунт, който всеки момент може да избухне, щом се намери водач. Засега яростта и отчаянието на тълпата се насочваше и срещу преторианците, които не можеха да се измъкнат от навалицата, тъй като пътят беше задръстен от купища предмети, изнесени набързо от пожара: сандъци и съдове с храна, по-скъпи мебели, детски люлки, завивки, коли и носилки. Тук-там се стигаше до сблъскване, но преторианците бързо се справяха с невъоръжената тълпа. Виниций пресече с голям труд Латинския, Нумицийския, Ардейския, Лавинския и Остийския път, заобиколи вилите, градините, гробищата и храмовете и се добра най-сетне до градчето, наречено викус Александри, където мина отвъд Тибър. Там беше вече по-свободно и имаше по-малко дим. От бежанците, които не липсваха и тук, той узна, че само някои улички в Задтибърския квартал са обхванати от пожара, но сигурно нищо нямаше да се спаси от силата на огъня, понеже се появили хора, които нарочно го разпалвали, не позволявали да се спасява нищо и крещели, че вършат всичко това по заповед. Младият трибун вече ни най-малко не се съмняваше, че сигурно цезарят е заповядал да запалят Рим, а отмъщението, за което викаха тълпите, му се стори справедливо. Никой от най-яростните врагове на Рим не би могъл да направи повече. Чашата беше преляла, безумието бе станало прекалено чудовищно, а човешкият живот — невъзможен. Виниций също вярваше, че е ударил часът на Нерон и че тия развалини, в които се превръщаше градът, трябва да затрупат чудовищния шут и всичките му престъпления. Ако се намереше някой по-смел мъж да застане начело на отчаяното население, това можеше да стане за няколко часа. Смели и отмъстителни мисли минаваха през главата на Виниций. Ами ако той самият стори това? Родът на Виниций, който до последно време даваше консули, беше известен в целия Рим. Тълпите се нуждаеха само от имена. Та нали смъртната присъда над четиристотинте роби на префекта Педаний Секунд за малко не доведе до бунт и гражданска война, а какво би станало днес пред лицето на това страшно бедствие, което надминаваше всичко, което Рим бе видял през последните осем века. Който призове квиритите на оръжие (мислеше си Виниций), той непременно ще срази Нерон и сам ще облече императорския пурпур. Защо тогава той сам не извърши това? Той беше по-влиятелен, по-храбър и по-млад от другите августиани… Наистина Нерон заповядваше на тридесет легиона, разположени по границите на империята му, но и самите тези легиони и техните началници щяха да се разбунтуват при вестта за опожаряването на Рим и храмовете му!… Тогава той, Виниций, би могъл да стане цезар. Впрочем сред августианите се мълвеше, че някакъв гадател предсказал императорски пурпур на Отон. А с какво Виниций беше по-лош от него? Може би и Христос щеше да му помогне със своята божествена сила, може би всичко това беше негово внушение? „О, ако беше така!“ — мислеше си Виниций. Тогава той щеше да отмъсти на Нерон за опасностите, на които се излагаше Лигия, и за своите тревоги, щяха да владеят справедливостта и правдата, той щеше да разпространи Христовото учение от Ефрат до мъгливите брегове на Британия, щеше да облече в пурпур Лигия и щеше да я направи владетелка на земята.

Но тези мисли, появили се в главата му като сноп искри от горящ дом, изгаснаха пак като искри. Сега той трябваше най-напред да спаси Лигия. Той гледаше отблизо бедствието и страхът отново го обзе, а пред това море от огън и дим и това сблъскване със страшната действителност в сърцето му угасна надеждата, че апостол Петър ще спаси Лигия. Втори път го обзе отчаяние и излязъл вече на виа Портуензис, водеща направо към Задтибърските квартали, той си спомни едва пред портата, където му повториха това, което по-рано казваха бежанците — че по-голямата част от тоя квартал още не е обхваната от пожара, макар че на няколко места огънят вече се е прехвърлил отвъд реката.