Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Но това беше кратко, минутно впечатление, тъй като бумтенето на пожара, по-страшно от рева на дивите зверове, го караше да помисли за друго. Наистина Лигия не отговори на неговия зов, но тя беше може би в застрашената постройка, паднала в несвяст или задушена от дима. Виниций се втурна вътре в къщата. Малкият атриум беше празен и задимен. Търсейки пипнешком вратата на кубикулума, той забеляза трепкащия пламък на малка лампа, приближи се до него и видя ларариума, където вместо домашните лари имаше кръст. Под тоя кръст гореше светилник. През ума на младия катехумен премина със светкавична бързина мисълта, че тоя кръст му праща светлина и с нея той ще намери Лигия; затова взе светилника и започна да търси. Откри един кубикулум, вдигна завесата и светейки със светилничето, се огледа.

И тук нямаше никого. Виниций бе сигурен, че е влязъл в кубикулума на Лигия, тъй като на забитите по стената гвоздеи висяха нейни дрехи, а на леглото й капициум, тоест тясна дреха, която жените носеха на голо. Виниций я грабна, притисна я до устните си, метна я през рамо и продължи да търси. Къщата бе малка и скоро той огледа всички стаи и мазето дори. Никъде не намери жива душа. Ясно беше, че Лигия, Лин и Урс заедно с другите жители на квартала са потърсили спасение от пожара в бягство. „Трябва да ги търся в тълпата, извън градските стени“ — помисли си Виниций.

Той не се и учуди много, че не ги намери на виа Портуензис, защото те може би бяха напуснали Задтибърския квартал от противоположната страна, откъм Ватиканския хълм. Все пак те поне се бяха спасили от огъня. Камък падна от сърцето му. Наистина той знаеше с какви страшни опасности е свързано бягството, но мисълта за свръхчовешката сила на Урс го окуражаваше. „Трябва сега (казваше си той) да бягам оттук и през градините на Домиция да стигна градините на Агрипина. Там ще ги намеря. Там димът не е толкова страшен, понеже вятърът духа откъм Сабинските планини.“

Крайно време беше да помисли и за собственото си спасение, тъй като огнената вълна нахлуваше все по-близо откъм острова и облаци дим напълниха уличката. Светилникът, който светеше в къщата, изгасна от течението. Виниций, изскочил на улицата, тичаше с всички сили към виа Портуензис в същата посока, откъдето дойде, а пожарът сякаш го гонеше със своето огнено дихание и ту го заобикаляше с все нови и нови кълба дим, ту го обсипваше с искри, които падаха по главата, по шията и по дрехите му. Туниката му започна да тлее на няколко места, но той не обръщаше внимание и тичаше по-нататък, страхувайки се да не го задуши димът. В устата си усещаше вкус на изгоряло и на сажди, а гърлото и гърдите му горяха като в огън. Кръвта така нахлу в главата му, че понякога всичко му се виждаше червено, и самият дим дори. Тогава той си казваше: „Това е жив огън! По-добре да падна на земята и да загина.“ Бягането ставаше все по-трудно. Главата, шията и плещите му се обливаха в пот, който го пареше като вряла вода. Ако не беше името на Лигия, което той си повтаряше мислено, и ако не беше нейният капициум, с който зачиташе устата си, сигурно щеше да падне. Няколко минути по-късно започна да не разпознава вече улицата, по която тичаше. Постепенно съзнанието му го напускаше; помнеше само едно, че трябва да бяга, защото там някъде чака Лигия, която апостол Петър му беше обещал. Изведнъж го обхвана някаква странна и неудържима увереност, подобна на предсмъртно видение, че той трябва да я види и да се ожени за нея. А после вече можеше да умре.

Той тичаше като пиян, залитайки ту към едната страна на улицата, ту към другата. В това време в чудовищния огън, обхванал грамадния град, нещо се промени. Всичко, което досега само тлееше, изведнъж избухна в море от пламъци, понеже вятърът вече не носеше дим; събралият се по уличките дим беше разпръснат от бесния порив на нажежения въздух. Той разпръскваше милиони искри, така че Виниций бягаше сред огнен облак. Но сега той виждаше по-добре и в момента, когато вече щеше да падне, забеляза края на уличката. Това отново му даде сили. Мина ъгъла, озова се на улицата, която водеше към виа Портуензис и Кодетанското поле. Искрите вече не го преследваха. Той разбра, че стигне ли веднъж виа Портуензис, ще се спаси, дори и да изгуби там съзнание.

На края на улицата отново видя нещо като облак, който закриваше изхода. „Ако това е дим — помисли си той, — вече няма да мина през него.“ Той тичаше с последни сили. По пътя хвърли от гърба си туниката, която тлееше от искри и го пареше като ризата на Нес, и тичаше гол, покрил главата и устата си с капициума на Лигия. Като се приближи, видя, че това, което взе за дим, е прах, от който долитат човешки гласове и викове.