Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Тълпата ограбва къщите — каза си той.

Виниций затича към гласовете. Там поне имаше хора, които можеха да му помогнат. С тая надежда, преди още да стигне до тях, той с всички сили започна да вика за помощ. Но това беше неговото последно усилие: пред очите му всичко още повече почервеня, дишането в гърдите му спря, силите му го напуснаха и той падна.

Чуха го все пак или по-точно, забелязаха го и двама души му се притекоха на помощ. Носеха съдове, пълни с вода. Виниций беше паднал от изтощение, но не бе изгубил съзнание; хвана с две ръце съда и го изпи до половината.

— Благодаря — каза той, — изправете ме на крака по-нататък ще вървя сам!

Вторият човек заля главата му с вода и двамата не само че го изправиха на крака, но го вдигнаха от земята и го понесоха към една група хора, които го заобиколиха и внимателно го оглеждаха да не е ранен. Тази грижливост учуди Виниций.

— Кои сте вие? — попита той.

— Събаряме къщите, за да не стигне пожарът до Пристанищния път — отговори един от работниците.

— Помогнахте ми, когато паднах. Благодаря ви.

— Не ни е позволено да отказваме помощ — обадиха се няколко гласа.

Тогава Виниций, който от сутринта беше гледал само озверени тълпи, побоища и грабеж, се вгледа по-внимателно в заобикалящите го и каза:

— Да ви възнагради… Христос.

— Слава на името му! — извика цял хор от гласове.

— Лин?… — попита Виниций.

Но не можа да пита повече и да чуе отговора, понеже падна в несвяст от вълнение и изтощение. Свести се едва на Кодетанското поле в една градина, заобиколен от няколко жени и мъже, и първите думи, които каза, бяха:

— Къде е Лин?

Отначало не му отговориха, но после някакъв познат на Виниций глас изведнъж каза:

— Отвъд Номентанската врата; отиде в Остриан… преди два дена… Мир на тебе, царю персийски!

Виниций се надигна и седна, защото видя пред себе си Хилон.

А гъркът рече:

— Къщата ти, господарю, навярно е изгоряла, тъй като Карини са в пламък, но ти винаги ще си останеш богат като Мидас. О, какво нещастие! Християните, сине на Серапис, отдавна предсказаха, че огън ще унищожи този град… А Лин, заедно с дъщерята на Юпитер, е в Остриан… О, какво нещастие постигна тоя град!…

На Виниций отново му прилоша.

— Видя ли ги? — попита той.

— Видях ги, господарю!… Благодаря на Христа и на всички богове, че можах да ти се отплатя с добра вест за твоите добрини. Но аз имам още да ти се отплащам, о Озирис, кълна се в горящия Рим!

Свечеряваше се, а в градината беше светло като ден, защото пожарът ставаше все по-голям. Сега вече горяха не само отделни квартали, а целият град надлъж и шир. Додето поглед стигаше, небето беше червено и кървава нощ падаше над света.

Заревото от пламналия град заливаше небето надалеч, докъдето можеше да стигне човешкият поглед. Иззад хълмовете се издигна луната, голяма и пълна. Тя засия в блясъка на пожара с цвета на нажежена мед и като че ли гледаше с недоумение загиващия град, владетел на света. В почервенелите небесни бездни светеха също тъй червени звезди, но в противоположност на обикновените нощи земята беше по-светла от небесата. Рим осветяваше като огромна клада цяла Кампания. При кървавия блясък се виждаха по-отдалечените хълмове на града, вили, храмове, паметници и акведукти от всички околни планини към града, а по тях рой хора, приютили се, за да са в безопасност или да наблюдават пожара.

В това време страшната стихия обхващаше все нови и нови квартали. Беше ясно, че някакви злодейски ръце подпалват града, тъй като нови пожари избухваха непрекъснато в отдалечени от главното огнище места. От хълмовете, върху които беше съграден Рим, пламъците прииждаха като морски вълни към низините, гъсто застроени с къщи по на пет и шест етажа, с бараки, дървени продавници, подвижни амфитеатри, построени случайно за най-различни зрелища, и най-после — складове за дърва, дървено масло, зърнени храни, орехи, шишарки на пинии, с чиито семена се хранеха бедните, и дрехи, които по благоволение на цезарите понякога се раздаваха на загнездилото се из малките улички простолюдие. Там пожарът, намерил в изобилие запалителни материали, почти се превръщаше в непрекъсната верига от избухвания и с невероятна бързина обхващаше цели улици. Хората, които бяха вън от града или стояха по акведуктите, отгатваха по цвета на пламъка какво гореше. Бесният порив на вятъра издигаше понякога над огненото море хиляди и милиони горящи черупки от орехи и бадеми, които изведнъж излитаха нагоре като неизброими рояци светлини пеперуди и се пукаха с трясък във въздуха или пък, подгонени от вятъра, падаха в новите квартали, по водопроводите и в нивите около града. Всяка мисъл за спасение изглеждаше нелепа, а бъркотията все повече растеше, тъй като, от една страна, градското население бягаше през всички врати вън от градските стени, а, от друга — пожарът беше привлякъл от околностите хиляди жители от малките градове, селяни и полудиви овчари от Кампания, примамени и от надеждата за грабеж.