Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Ала нищо не помагаше — нито отчаянието, нито богохулствата, нито песните. Бедствието изглеждаше непреодолимо, пълно и неумолимо като Съдбата. Около Амфитеатъра на Помпей се запалиха складовете за коноп и въжета, които бяха необходими в големи количества за цирковете, арените и за всякакви видове съоръжения за зрелищата, а заедно с тях пламнаха и съседните постройки, в които имаше бъчви със смола за мазане на въжата. За няколко часа цялата тази част на града, зад която се простираше Марсово поле, светеше тъй силно с яркожълт пламък, щото на полуобезумелите зрители известно време се струваше, че при всеобщото разрушение се е объркала и последователността на деня и нощта и те виждат сега блясъка на слънцето. Но след това кървавият блясък победи всички други цветове на пламъците. От огненото море избухваха към разгарялото се небе гигантски фонтани и стълбове от пламъци, които се разгъваха горе в огнени снопове и пера, а вятърът повличаше, превръщаше ги в златни нишки и снопове от искри и ги носеше далеч над Кампания, чак към Албанските планини. Нощта ставаше все по-светла; самият въздух сякаш бе напоен с блясък и пламъци. Тибър течеше като жив огън. Нещастният град се превърна в същински ад. Пожарът обхващаше все по-големи пространства, превземаше с щурм хълмовете, разливаше се по равнините, потопяваше долините, свирепстваше, съскаше, ревеше.

Тъкачът Макрин, в чийто дом пренесоха Виниций, го изми, облече и нахрани, след което младият трибун, възвърнал напълно силите си, заяви, че още същата нощ ще продължи да търси Лин. Макрин, който беше християнин, потвърди думите на Хилон, че Лин заедно със стария презвитер Клеменс е заминал за Остриан, където Петър щял да кръсти голям брой последователи на новото учение. На християните в квартала беше известно, че Лин е поверил от два дни надзора на своята къща на някой си Гай. За Виниций това беше указание, че нито Лигия, нито Урс са останали в къщи и са се отправили към Остриан.

Тази мисъл му донесе голямо облекчение. Лин беше стар човек, комуто беше трудно да ходи всеки ден от Задтибрието оттатък далечната Номентанска порта и там да се връща пак в Задтибрието. Затова беше вероятно да е останал за няколко дни у някой едноверец в оня квартал, а заедно с него да са Лигия и Урс. По тоя начин те са избягнали пожара, който изобщо не беше минал на другия склон на Есквилин. Във всичко това Виниций виждаше волята Христова; той почувства неговото покровителство над себе си и със сърце, преизпълнено с по-голяма от всеки друг път обич, му се закле в душата си да се отплати с целия си живот за този явен знак на милост.

Сега той трябваше още повече да бърза към Остриан. Ще намери Лигия, ще намери Лин и Петър и ще ги отведе някъде далеч, в някое от своите имения, та дори и в Сицилия. Ето Рим гори и след няколко дни от него ще останат само куп пепелища — защо да остават тук сред тая пустош и разяреното население? Там ще ги заобиколят послушни роби, ще ги обкръжава селската тишина и ще живеят спокойно под закрилата на Христа, благословени от Петър. Дано само да ги намери!

Но това не беше лесно. Виниций помнеше с каква мъка се добра от виа Апиа до Задтибрието и как трябваше да обикаля, за да стигне до Пристанищния път, затова реши сега да обходи града от другата страна. Вървейки по Триумфалния път, човек можеше да стигне покрай реката чак до моста на Емилий, а оттам, като отмине Пинций, по протежение на Марсово поле, покрай градините на Помпей, Лукул и Салустий, да излезе на виа Номентана. Тоя беше най-прекият път но нито Макрин, нито Хилон го съветваха да тръгне по него. Досега огънят наистина още не беше обхванал тази част на града, но всички площади и улици можеха да бъдат съвсем задръстени от хора и от техния багаж. Хилон съветваше да отидат през Агер Ватиканус чак до Порта Фламиния, където да минат реката и да продължат нататък вън от стените, зад градините на Ацилий, към Порта Салария. След кратко колебание Виниций прие този съвет.

Макрин трябваше да остане да пази къщата, но се погрижи за две мулета, които можеха да послужат и при по-нататъшното пътуване с Лигия. Искаше също да даде и един роб, но Виниций отказа да го вземе, като смяташе, че както се беше случвало и по-преди, първите срещнати по пътя преторианци ще се подчинят на неговите заповеди.

След малко двамата с Хилон тръгнаха през Пагус Яникулензис към Триумфалния път. И тук на откритите места имаше лагери, но Виниций и Хилон преминаваха през тях с по-малко труд, понеже повечето жители бягаха към морето по Пристанищния път. Отвъд Септимиевата врата те минаха между реката и великолепните градини на Домиция, с огромни кипариси, които от пожара светеха с червен блясък като от сиянието на залеза. Пътят ставаше по-свободен, само от време на време им се случваше да се борят с потока на прииждащите към града селяни. Виниций подкарваше колкото можеше по-бързо мулето, а Хилон, яздейки непосредствено след него, разговаряше през целия път сам със себе си: