Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Ето, пожарът остана зад нас и сега ни грее в гърба. Нощем по този път никога още не е било толкова светло. О, Зевсе! Ако не спуснеш пороен дъжд над тоя пожар, значи, не обичаш Рим. Човешка сила няма да изгаси тоя огън. Такъв град, на който са служили Гърция и целият свят. А сега кой да е грък ще може да пържи боба си в неговите пепелища! Кой е очаквал това! И вече няма да има Рим, нито римски господари… А който поиска да ходи по пепелищата, като изстинат, и да си подсвирква с уста, той ще си свирка безопасно. О, богове! Да свиркаш над града, владетел на света! Кой от гърците и даже от варварите би могъл да очаква това?… И все пак може да се свирка, защото купчината пепел, останала от овчарско огнище или от изгорен град, е само купчина пепел, която вятърът ще разпилее рано или късно.

Като си говореше така, той се обръщаше от време на време към пожара и гледаше вълната на огъня със злобно и едновременно радостно лице. След това продължаваше:

— Загива! Загива! И вече няма да го има на земята. Къде ще изпраща сега светът житото си, дървеното си масло и парите си? Кой ще му изстисква златото и сълзите? Мраморът не гори, но се руши от огъня. Капитолий ще се превърне в развалини, и Палатин в развалини. О, Зевсе! Рим беше като пастир, а другите народи като овце. Когато пастирът биваше гладен, заколваше една от овцете, изяждаше месото, а на тебе, баща на боговете, подаряваше кожата. Кой, о владетелю на облаците, сега ще коли и в чии ръце ще оставиш пастирската тояга? Защото Рим гори, отче, тъй добре, сякаш ти са сам си го запалил с мълния.

— Бързай! — подкани го Виниций. — Какво правиш там?

— Плача за Рим, господарю — отговори Хилон. — Такъв град, град на Юпитер!…

Известно време вървяха в мълчание, заслушани в бученето на пожара и в шума на птичите криле. Повечето от гълъбите, които се гнездяха по вилите и из градчетата на Кампания, а заедно с тях и всякакви птици от морето и от околните планини, вземайки блясъка на пожара за слънчева светлина, летяха на цели орляци слепешката към огъня.

Виниций пръв прекъсна мълчанието:

— Ти къде беше, когато избухна пожарът?

— Отивах, господарю, у приятеля си Евриций, който държи продавница при Големия цирк, и тъкмо размишлявах над Христовото учение, когато започнаха да викат: „Огън!“ Хората се струпаха около цирка, за да търсят спасение и от любопитство, но когато пламъците обхванаха целия цирк и почнаха да се появяват и на други места едновременно, трябваше да помисля за собственото си спасение.

— Видя ли хора да хвърлят факли в къщите?

— Какво ли не видях аз, внуко Енеев! Видях хора, които си пробиваха път с мечове; видях сбивания и стъпкани на улицата човешки вътрешности. Ах, господарю, да беше видял това ти, би помислил, че варварите са завладели града и устройват клане. Хората наоколо викаха, че е дошел краят на света. Някои бяха изгубили съвсем ума си, отказваха се да бягат и чакаха като добичета да ги обгърнат пламъците. Някои изпадаха в безумие, други виеха от отчаяние, но видях и такива, които виеха от радост, защото, господарю, на света има много лоши хора, които не умеят да оценят благодеянията на вашето меко управление и на тия справедливи закони, по силата на които отнемате на всички това, което имат, и си го присвоявате. Хората не могат да се примирят с волята на боговете!

Виниций беше твърде зает със собствените си мисли, за да забележи иронията, която се долавяше в думите на Хилон. Само при мисълта, че Лигия е можела да се намери сред тоя хаос, из тези страшни улици, по които са били тъпкани човешки вътрешности, го побиваха тръпки. Затова, макар и да беше разпитвал най-малко десет пъти Хилон за всичко, което той можеше да знае, обърна се към него още веднъж:

— А видя ли ги в Остриан с очите си?

— Видях ги, сине на Венера, видях девойката, добрия лигиец, светия Лин и апостол Петър.

— Преди пожара?

— Преди пожара, о, Митра!

Обаче в душата на Виниций се зароди съмнение, че Хилон може да го лъже, и като спря мулето, изгледа страшно стария грък и попита:

— Какво си правил ти там?

Хилон се смути. Наистина както на мнозина, така и нему се струваше, че заедно с гибелта на Рим настъпва и краят на римското владичество, но в тоя миг беше насаме с Виниций и си спомни, че той беше го заплашил и му беше забранил да следи християните, а особено Лин и Лигия.

— Господарю — рече той, — защо не ми вярваш, че ги обичам? Да! Бях в Остриан, защото съм наполовина християнин. Пирон ме научи да ценя добродетелта повече от философията, затова все повече се привързвам към добродетелните хора. А при това, о господарю, аз съм беден и докато ти, Юпитере, беше в Анций, аз често умирах от глад над книгите и тогава сядах край стената в Остриан, защото християните, макар и сами да са бедни, раздават повече милостиня, отколкото всички останали жители на Рим, взети заедно.