Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Учителю, спаси ме! Търсих я в дима на пожара и сред тълпите и никъде не можах да я намеря, но вярвам, че ти можеш да ми я върнеш.

А Петър сложи ръка на главата му.

— Надявай се — каза той — и ела с мене.

А градът гореше. Големият цирк рухна в развалини, а след това в кварталите, които бяха започнали първи да горят, се сриваха цели улици. След всяко такова събаряне се издигаха стълбове от пламъци чак до небето. Вятърът менеше посоката си и сега духаше с неизмерима сила откъм морето, носейки към Целий, Есквилин и Виминал вълни от огън, главни и въглени. Все пак бяха взети вече мерки за спасение. По заповед на Тигелин, който пристигна на третия ден от Анций, започнаха да събарят къщите по хълма Есквилин, за да спре огънят сам, като стигне до празните места. Но това беше много слабо средство за спасение на останките на града, защото за запазване на онова, което вече гореше, не можеше и да се мисли. Трябваше да се вземат и мерки срещу други последици от бедствието. Заедно с Рим загиваха безмерни богатства, загиваше цялото имущество на неговите жители, тъй че около стените сега чергаруваха стотици хиляди истински бедняци. Още на втория ден гладът започна да измъчва тази човешка тълпа, тъй като натрупаните в града неизмерими запаси храна горяха заедно с него, а във всеобщото объркване и бездействие на службите никой досега не беше помислил да бъдат докарани нови запаси. Едва след завръщането на Тигелин бяха изпратени в Остия пратеници с необходимите заповеди, но в това време населението започваше да се държи все по-заплашително.

Къщата при Аква Апиа, където се настани временно Тигелин, беше обграждана от цели тълпи жени, които крещяха от сутрин до късна нощ: „Хляб и подслон!“ Напразно преторианците, докарани от големия лагер, между виа Салария и Номентана, се мъчеха да въдворят някакъв ред. Тук-там им оказваха открито въоръжена съпротива; другаде беззащитните тълпи викаха, сочейки към горящия град: „Убивайте ни в светлината на тоя огън.“ Злословеше се по адрес на цезаря, на августианите и на преторианските войници и вълнението с всеки час растеше така, че Тигелин, като гледаше през нощта хилядите разпръснати около града огньове, си казваше, че това са огньове на неприятелски лагери. По негова заповед докараха освен брашно и колкото може повече готов хляб, който беше събран не само от Остия, а и от всички околни градове и села. Но през нощта, когато в Емпориума пристигнаха първите пратки, народът разби главната врата откъм Авентин, разграби в миг запасите и настана страшна бъркотия. При блясъка на пожара хората се бореха за хляб, голямо количество от който бе стъпкано по земята. Брашното от разкъсаните чували покри като сняг цялото пространство от хамбарите чак до арката на Друз и Германик; безредиците продължиха, докато войниците обкръжиха всички здания и започнаха да разпъждат тълпите със стрели и копия.

Никога от времето на нашествието на галите, предвождани от Брен, Рим не беше видял такава катастрофа. Хората сравняваха с отчаяние двата пожара. Но тогава беше останал поне Капитолий. Сега и Капитолий беше заобиколен от страшен огнен венец. Мраморът наистина не гореше, но нощем, когато вятърът развихряше за миг пламъците, виждаха се редиците колони на горния Юпитеров храм, нажежени и светещи с розова светлина, като разжарени въглени. Най-после Рим по времето на Брен имаше дисциплинирано, покорно, еднородно и сплотено население, привързано към града и олтарите, а сега около стените на горящия град чергаруваха разноезични тълпи от роби и свободни, разярени и непокорни, готови под натиска на мизерията да се обърнат против властта и града.

Обаче самият пожар с огромните си размери обезсилваше до известна степен простолюдието, изпълвайки сърцата с ужас. След бедствието на огъня можеше да дойде и бедствието на глада и болестите, тъй като след първото нещастие дойдоха и страшните юлски горещини. Невъзможно беше да се диша този нажежен от огъня и слънцето въздух. Нощта не само не донасяше облекчение, но се превръщаше в истински ад. През деня се откриваше ужасяваща и зловеща гледка. В средата огромният град върху хълмовете, превърнал се в бучащ вулкан, а наоколо, чак до Албанските планини, се редяха бараки, шатри, навеси, коли, ръчни колички, носилки, сергии, огнища, необгледен чергарски стан — забулен от дим и прах, осветен от ръждивочервените лъчи на слънцето, което проникваше през пламъците, изпълнен с глъчка, крясъци, ненавист и страх, чудовищно убежище за мъже, жени и деца. Сред квиритите имаше гърци, рошави светлооки хора от север, африканци и азиатци; наред с гражданите се срещаха роби, освободени роби, гладиатори, търговци, занаятчии, селяни и войници — истинско човешко море, което заобикаляше острова на пожара.