Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Богове! — каза Нерон. — Каква нощ! От една страна пожар, а от друга — разбушувано море от народ.

И започна да търси още по-силни изрази, които биха могли великолепно да изразят опасността на момента, но като видя наоколо бледи лица и неспокойни погледи, също се изплаши.

— Дайте ми черната мантия с качулката! — извика той. — Нима наистина ще се стигне до бой?

— Господарю — отговори с несигурен глас Тигелин, — аз направих всичко, каквото можех, но опасността е страшна… Обърни се, господарю, към народа и му дай някакво обещание.

— Цезарят да говори на тълпата? Нека друг да го стори от мое име. Кой се наема с това?

— Аз — обади се спокойно Петроний.

— Върви, приятелю. В нужда винаги най-верният си ти… Иди и не скъпи обещанията.

Петроний се обърна към свитата с небрежен и подигравателен израз на лицето.

— Присъстващите тук сенатори — каза той, — а освен тях Пизон, Нерва и Сенецион ще дойдат след мене.

След това слезе бавно от водопровода, а ония, който той извика, вървяха след него не без колебание, но с известна бодрост, която им вдъхваше неговото спокойствие. В подножието на аркадите на виадукта Петроний се спря, заповяда да доведат белия му кон, възседна го и потегли начело на другарите си през гъстите преториански редици към черната виеща тълпа, без оръжие, държейки в ръка тънка тояжка от слонова кост, с която обикновено се подпираше.

И като стигна до самата тълпа, вкара коня в нея. Наоколо, в светлината на пожара, се виждаха издигнати ръце, въоръжени с всякакви предмети, пламнали очи, изпотени лица и ревящи, запенени уста. Разбунтуваната вълна веднага заобиколи него и придружаващите го лица, зад нея се виждаше истинско море от глави, раздвижено, кипящо, страшно.

Виковете се усилиха още повече и преминаха в нечовешки рев; пръти, вили и дори мечове се размахваха над главата на Петроний, грабливи ръце се протягаха към юздата на коня му, но той навлизаше все по-навътре, студен, безразличен, надменен. Понякога чукваше с тояжката по главите най-дръзките, като че ли си проправяше път през обикновена навалица, и тази негова сигурност, това спокойствие все пак смайваше необузданата тълпа. Най-после го познаха и множество гласове започнаха да викат:

— Петроний! Arbiter elegantiarum! Петроний!…

— Петроний! — чуваше се от всички страни.

И колкото повече се повтаряше това име, толкова лицата наоколо ставаха по-малко разярени, а крясъците — не толкова яростни. Тоя изискан патриций беше любимец на народа, въпреки че никога не търсеше неговата любов. Той минаваше за човек справедлив и щедър, а популярността му беше порасла особено след процеса на Педаний Секунд, в който той се застъпи за смекчаване на жестокото наказание, обричащо на смърт всичките роби на префекта. Оттогава тълпите на робите го обичаха с такава необуздана любов, с каквато потиснатите и нещастни хора са свикнали да обичат ония, които им оказват макар и малко съчувствие. Към това в тая минута се прибави и любопитството какво ще каже пратеникът на цезаря, защото никой не се съмняваше, че цезарят го е изпратил нарочно.

А той, като свали бялата си, обточена с алена ивица тога, вдигна я нагоре и почна да я размахва над главата си в знак, че иска да говори.

— Мълчете! Мълчете! — викаха от всички страни.

След малко настъпи пълна тишина. Тогава Петроний се изправи на коня и започна да говори със силен, спокоен глас:

— Граждани! Нека тези, които ме чуят, да повторят думите ми на ония, които стоят по-далеч, и нека всички се държат като хора, а не като зверове на арената.

— Слушаме! Слушаме!…

— И тъй, слушайте. Градът ще бъде възобновен. Градините на Лукул, Меценат, Цезар и Агрипина ще бъдат отворени за вас! От утре ще започнат да раздават хляб, вино и масло, та всеки да може да напълни корема си до насита. След това цезарят ще ви устрои игри, каквито светът не е виждал досега. През време на игрите ви чакат пиршества и дарове. След пожара ще бъдете по-богати, отколкото преди пожара!

Отговори му глъчка, която се разнасяше от центъра на всички страни, както се разнасят вълните по вода, в която някой е хвърлил камък: ония, които се намираха по-наблизо, повтаряха на по-отдалечените неговите думи. След това се чуха тук-там гневни или одобрителни викове, които най-после преминаха в един общ, огромен вик:

— Panem et circenses!…

Петроний се загърна в тогата си и известно време слушаше неподвижен, подобен на мраморна статуя в бялото си облекло. Викът се усилваше, заглушаваше пукота на пожара, идеше от всички страни, все по-издълбоко и по-издълбоко, но пратеникът очевидно имаше да каже още нещо, защото чакаше.