Хенрик Сенкевич - Quo vadis

И всички затаиха дъх, очаквайки не ще ли каже той някакви велики думи, които трябваше да се запомнят за лична изгода. Но той стоеше тържествен, ням, в пурпурна мантия и венец от златни лаврови клонки и наблюдаваше бушуващата стихия на пламъците. Когато Терпнос му подаде златната лютия, той вдигна очи към обляното от заревото на пожара небе, сякаш очакваше вдъхновение.

Народът го сочеше отдалече с ръце, него, обления от кървавия блясък. По-нататък съскаха змиите на пламъците и горяха предвечните най-свещени паметници: гореше храмът на Херкулес, издигнат от Евандър, и храмът на Юпитер Статор, и храмът на Луната, построен още от Сервий Тулий, и домът на Нума Помпилий, и храмът на Веста със светините на римския народ. Сред гривите на пламъците понякога се показваше Капитолий, гореше миналото и душата на Рим, а той, цезарят, стоеше с лютня в ръката, с изражение на трагически актьор и с мисъл не за загиващия роден град, а за позата и за патетичните думи, чрез които би могъл най-добре да предаде огромността на бедствието, да предизвика колкото може по-голямо възхищение и да спечели горещи аплодисменти.

Той мразеше тоя град, мразеше неговите жители, обичаше само своите песни и стихове и вътрешно се радваше, че най-после видя трагедия, подобна на тая, която възпяваше. Стихоплетецът се чувстваше щастлив, декламаторът — вдъхновен, жадният за силни преживявания се упояваше от страхотната картина и с наслада мислеше, че дори гибелта на Троя е била нищо в сравнение с гибелта на тоя огромен град. Какво би могъл още да желае? Ето Рим, градът, господар на света, гори, а той стои на арката на водопровода, със златна лютня в ръката, ясно видим, пурпурен, будещ удивление, величествен и поетичен. Някъде там долу, в мрака, роптае и се вълнува народът! Нека роптае! Векове ще отлетят, хилядолетия ще минат, а хората ще помнят и ще славят тоя поет, който в такава нощ е възпял падането и пожара на Троя. Какво е в сравнение с него Омир, какво представлява самият Аполон със своята първобитна лютня?

Той издигна ръце и като дръпна струните, започна с думите на Приам:

Гласът му на открито, при грохота на пожара и при далечната глъчка на хилядните тълпи, прозвуча странно жалък, треперещ и слаб, а звукът на акомпанимента се чуваше като бръмчене на муха. Обаче сенаторите, чиновниците и августианите, събрани на водопровода, наведоха глави и слушаха с ням възторг. А той пя дълго и ставаше все по-печален. В миговете, когато прекъсваше, за да си поеме дъх, хорът на певците повтаряше последните стихове, след това Нерон отмяташе от рамото си със заучено от Алитур движение трагическата „сирма“, дръпваше струните и пееше по-нататък. Когато най-после свърши съчинената предварително песен, започна да импровизира, като търсеше величествени сравнения в зрелището, което се откриваше пред него. И изразът на лицето му започна да се мени. Той не се трогна от гибелта на родния си град, а се упои и трогна от патоса на собствените си думи до такава степен, че неочаквано изпусна със звън лютнята в нозете си и като се загърна в сирмата, остана като вкаменен, подобен на една от статуите на Ниобидите, които красяха двора на Палатина.

След кратко мълчание забушува буря от ръкопляскания. Но от далечината му отговори воят на тълпите. Сега вече никой не се съмняваше, че цезарят е заповядал да запалят града, за да си устрои зрелище и да пее песни при гледката на пожара. Като чу оня вик от стотици хиляди гърла, Нерон се обърна към августианите с тъжна, пълна с примирение усмивка на човек, който е онеправдан, и рече:

— Ето как квиритите умеят да ценят мен и поезията.

— Мерзавци! — отвърна Ватиний. — Заповядай, господарю, на преторианците да ги нападнат.

Нерон се обърна към Тигелин:

— Мога ли да разчитам на верността на войниците?

— Да, божествени! — отговори префектът.

Но Петроний вдигна рамене.

— На верността им — да, но не и на числеността им — каза той. — Остани засега тук, където си, защото тук е най-безопасно, а тоя народ трябва да се успокои.

На същото мнение беше и Сенека, и консулът Лициний. В това време долу възбуждението растеше. Народът се въоръжаваше с камъни, с дъски от колите и носилките и с различни железни предмети. След малко неколцина от началниците на кохорти надойдоха с известие, че преторианците, притиснати от тълпите, запазват с голямо усилие своя боен ред и като нямат заповед да нападнат, не знаят какво да правят.